Сейлъмс Лот
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сейлъмс Лот». Краткое содержание книги:
Писателят Бен Миърс е от малцината, които се връщат в градчето. Защо? За да забрави мъката, да се отърси от сянката на миналото и някак си да продължи да живее. Само че вместо забрава там го чака неописуем ужас.
В Сейлъмс Лот се е заселил непознат — въплъщение на зло, унищожаващо не само онези, с които той има досег, но и скъпите им хора.
Безметежното съществуване на местните жители остава в миналото. Разгаря се битка, в която залогът е нещо по-важно от живота. Мнозина ще загинат. докато дойде краят на неописуемия кошмар. И все пак, наистина ли е дошъл?
— Сюзън! Търсят те!
Слезе долу и мимоходом забеляза, че минава пет и половина. На запад слънцето клонеше към хоризонта. В кухнята мисис Нортън се бе захванала да готви вечерята. Баща й още не се бе прибрал.
— Ало?
— Сюзън?
Гласът беше познат, но не можеше да се сети на кого принадлежи.
— Да, аз съм. Кой се обажда?
— Ева Милър, Сюзън. Имам лоши новини.
— Да не би нещо с Бен?
В устата й сякаш не бе останала и капчица слюнка. Ръката й се надигна към гърлото. Мисис Нортън бе излязла от кухнята с черпак в ръката и я гледаше втренчено.
— Ами… тук имаше бой. По някое време следобед, пристигна Флойд Тибитс…
— Флойд!
Мисис Нортън трепна и сякаш се смали.
— … и аз му казах, че мистър Миърс спи. Той ми благодари, любезно както винаги, обаче беше облечен адски странно. Попитах го дали е добре. Беше навлякъл някакъв вехт шлифер и странна шапка, а ръцете си държеше в джобовете. Когато мистър Миърс слезе, забравих да му кажа. Толкова тревоги си имам напоследък…
— Какво стана? — почти изкрещя Сюзън.
— Флойд го преби — печално отвърна Ева. — На място, пред пансиона. Шелдън Корсън и Ед Крейг излязоха да ги разтърват.
— Бен. Добре ли е Бен?
— Мисля, че не.
Слушалката сякаш щеше да се строши под пръстите й.
— Какво е станало?
— Флойд се изкопчи и блъсна мистър Миърс върху оная чуждестранна кола. Той си удари главата. Загуби съзнание и Карл Форман го откара до болницата в Къмбърланд. Друго не знам. Ако искаш…
Сюзън остави слушалката, изтича до гардероба и смъкна шлифера си от закачалката.
— Сюзън, какво има?
— Онова кротко момче Флойд Тибитс — отвърна тя, едва усещайки, че плаче. — Вкарал е Бен в болницата.
И без да чака отговор, изтича навън.
2.
Около шест и половина тя беше в болницата и седеше на неудобен пластмасов стол, гледайки с невиждащи очи някакъв стар брой на списание „Добро домакинство“. Никой друг не е дошъл, помисли тя. Ужасно, по дяволите, ужасно. Запита се дали да не позвъни на Мат Бърк, но се отказа при мисълта, че докторът може да дойде и да не я завари.
Минутната стрелка на стенния часовник пълзеше едва-едва. В седем без десет вратата се отвори и отвътре излезе лекар с куп бланки в ръката.
— Мис Нортън?
— Да, аз съм. Добре ли е Бен?
— Засега не мога да отговоря. — Той зърна как по лицето й плъзва страх и побърза да се поправи. — Изглежда, добре, но ще искаме да го задържим два-три дни. Има лека рана на главата, множество драскотини, контузии и страхотна синина под окото.
— Може ли да го видя?
— Не тази вечер. Той е под упойка.
— За минутка. Моля ви. Само за минутка.
Лекарят въздъхна.
— Можете да надникнете, щом толкова ви се иска. Най-вероятно ще е заспал. Не бива да казвате нищо, ако не ви заговори.
Изкачиха се на третия етаж и стигнаха до стаята по дълъг коридор, лъхащ на лекарства. Другият пациент четеше списание и им хвърли разсеян поглед.
Бен лежеше със затворени очи, завит с чаршаф чак до брадата. Беше толкова блед и неподвижен, че за един ужасен миг Сюзън го помисли за мъртъв — издъхнал тихичко, докато тя долу е разговаряла с доктора. После забеляза бавното, равномерно повдигане на гърдите му и облекчението бе толкова силно, че за момент се олюля. Вгледа се внимателно в лицето му, почти без да забелязва синините. Майка й го бе нарекла мамино синче и Сюзън разбираше откъде може да е дошло подобно впечатление. Чертите му бяха волеви, но интелигентни (жалко, че нямаше по-подходяща дума; „интелигентен“ можеш да наречеш местния библиотекар, който в свободното си време пише натруфени сонети за нарциси и маргаритки, ала друга дума просто не пасваше). Единствено косата изглеждаше мъжествена в общоприетия смисъл. Черна и гъста, тя като че се рееше над главата му. Бялата, марлена превръзка отляво над слепоочието рязко изпъкваше на тъмния фон.
Обичам този мъж, помисли тя. Оздравявай, Бен. Оздравявай и no-скоро довършвай книгата, за да се махнем заедно от Лот, ако ме искаш. И за двама ни тук вече няма място.
— Мисля, че е време да си тръгвате — каза докторът. Може би утре…
Бен се размърда и дрезгаво се прокашля. Клепачите му бавно се надигнаха, затвориха се, пак се отвориха. Очите му бяха замъглени от упойката, но в тях личеше и усещането за нейното присъствие. Ръцете му пропълзяха върху нейните. От очите й бликнаха сълзи и тя стисна пръстите му.
Той раздвижи устни и Сюзън се приведе, за да го чуе.
— Страхотни главорези има в това градче, нали?
— Бен, толкова съжалявам.