Торба с кости

— Радвам се, че се съгласихте да дойдете още тази вечер — промълви тя. — Всеки четвъртък вечер се чувствам особено потисната. Представям си, че мачът по софтбол на игрището в „Уорингтън“ е завършил, играчите прибират бухалките и маската на кетчъра в складовото помещение, после изпиват последните си чаши бира и изпушват по една цигара. Сигурно са ви казали, че се запознах със съпруга ми на игрището.

Не виждах лицето й, което в сумрака бе като бледо петно, но долових горчивина в гласа й и предположих, че тя отново цинично се усмихва. Беше прекалено млада, но може би с основание разочарована от света. Ала ако не внимава, ще се превърне в непоправима циничка.

— Да, подочух нещо от Бил, онзи, дето е зет на Линди Бригс.

— О, нашата история е интересна тема за разговор! Ще я чуете в магазина, във „Вилидж Кафе“ или в гаража на онзи стар дърдорко… когото моят свекър спаси, като му даде пари тъкмо когато от банката щяха да му вземат гаража заради неуредени дългове. Сега Дики Брукс и приятелите му смятат Девор за самия Господ Бог. Дано господин Дийн ви е разказал по-правдоподобна версия от онази, която разпространява господин Гараж за какво ли не. Сигурно е бил по-справедлив към мен, иначе нямаше да рискувате да вечеряте с Йезавел22.

Искаше ми се някак да я отклоня от темата. Гневът й беше оправдан, но безполезен. Разбира се, гледах много по-трезво на положението — та нали не моето, а чуждо дете бе ябълката на раздора между милионера и бедната му снаха.

— Научих, че Девор е купил хотела. Местните младежи още ли използват игрището? — попитах.

— Разбира се. Всеки четвъртък вечер Негово величество отива с инвалидната си количка на игрището, за да гледа мача. Откакто се е върнал в ТР-90, се скъсва да върши добри дела, за да спечели благоразположението на бившите си съграждани, но според мен посещава мачовете, защото му доставя удоволствие. Онази Уитмор винаги го придружава с малка червена количка, на която е натоварена резервна кислородна бутилка. В количката има и бейзболна ръкавица, ако случайно някоя топка прехвърли бекстопа и долети до мястото, където седи старецът. Говори си, че в началото на сезона уловил една, а играчите и зрителите се скъсали да му ръкопляскат.

— Може би като присъства на мачовете, лекува мъката по сина си — подхвърлих.

— Според мен изобщо не си спомня за Ланс, когато е на игрището — с горчивина промърмори Мати. — Местните играчи си позволяват много грубости и най-цинично се ругаят взаимно. Точно това допада на Макс Девор, ето защо не пропуска мач. Изпитва удоволствие, като ги гледа да падат и да стават, облени в кръв.

— И Ланс ли играеше като останалите?

Тя се замисли, сетне отвърна:

— Играеше твърдо, но никога не обезумяваше от желанието за победа. Участваше в мачовете, за да се забавлява. Ние, жените… какви ти жени, още си бяхме момичета — съпругата на Барни бе едва на шестнайсет — заставахме зад бекстопа, пушехме цигари, за да прогоним комарите, окуражавахме нашите момчета заради добрите им прояви и им се присмивахме, ако случайно допуснеха грешка. Всяка от нас носеше бутилка с газирана напитка. Разменяхме си бутилките или заедно изпивахме кутийка бира. Случваше се да се възхитя от близнаците на Хелън Гиъри, а тя целуваше Ки по шията, докато малката ми се заливаше от смях. Понякога след края на срещата отивахме във „Филидж Кафе“ и победените черпеха всички с пица. Нали разбирате, макар да се бяха борили един срещу друг на игрището, след мача момчетата пак бяха приятели. Забавлявахме се страхотно, смеехме се и шеговито си подвиквахме. Някои бяха позамаяни от изпития алкохол, но закачките им бяха съвсем беззлобни. През онези дни гневът и злобата се проявяваха само на игрището. Едва ли ще повярвате, но вече никой не се отбива да ме види. Нито Хелън Гиъри, която беше най-добрата ми приятелка, нито Ричи Латимор, дето го мислех за най-добрия приятел на Ланс — двамата можеха часове наред да разговарят за разни видове скали и птици, както и за дърветата, които се издигат на отвъдния бряг на езерото. Хелън и Ричи дойдоха на погребението, сетне от дъжд на вятър ми гостуваха, а накрая… с какво ли да го сравня? Когато бях малка, кладенецът в двора ни пресъхна. Отначало, като пуснех чешмата, потичаше тънка струйка вода, после се чуваше само свистене. — По тона й усетих, че озлоблението й се беше изпарило, останала бе само обидата. — На Коледа срещнах Хелън и тя обеща да ме покани на рождения ден на близнаците, ала така и не ми се обади. Мисля, че се страхува да общува с мен.