Торба с кости

Глава 1

През един непоносимо горещ августовски ден на 1994 година съпругата ми заяви, че отива в аптеката „Райт Ейд“, за да купи предписаното й лекарство против синузит — доколкото знам напоследък подобни лекарства се продават без рецепта. Бях „изпълнил нормата“ си за деня, ето защо й предложих да отскоча до Дери вместо нея. Тя ми благодари, но обясни, че искала да купи и риба от супермаркета, намиращ се до аптеката — с един куршум два заека. Изпрати ми въздушна целувка и излезе. Следващия път, когато я видях, тя бе на телевизионен екран. По този начин близките разпознават мъртъвците в моргата на Дери — не вървиш по подземен коридор, чиито стени са облицовани със зелени плочки, а на тавана студено блестят неонови лампи, не изваждат голия труп от хладилната камера; просто влизаш в стая, на чиято врата пише „ВХОД ЗАБРАНЕН“, поглеждаш към монитор и казваш „да“ или „не“.

Аптеката „Райт Ейд“ и магазинът „Шопуел“ се намират на около километър и половина от нашата къща и са част от малък търговски комплекс, където има и магазин за видеокасети, книжарница за романи „втора ръка“, наречена „Раздавай и на приятели“ (собственикът прави добър оборот със стари издания на моите романи), както и фотографско ателие, където получавате снимките си до половин час. Търговският център се намира на Горната миля, на пресечката на „Уичъм“ и „Джаксън“.

Жена ми паркирала пред магазина за видеокасети, влязла в „Райт Ейд“ и била обслужена от Джо Уайзър, който по онова време държеше аптеката, а сега се е преместил в Бангор. На излизане купила от дрогерията шоколадче с формата на мишле. Докато седях на кухненската маса и се взирах във вещите, които бях намерил в червената й чанта, машинално разкъсах обвивката на шоколадчето и го изядох — почувствах се като да съм взел първо причастие. Преглътнах последната хапка (все още усещах шоколадовия вкус върху езика си и в гърлото) и избухнах в ридания. Седях до масата, върху която бяха нахвърляни хартиени носни кърпички, чантичка с гримове, ключове и почти цяла опаковка ментови бонбони, и хлипах като дете, закрил с длани лицето си.

Инхалаторът против синузит беше в пликче с рекламен надпис на „Райт Ейд“. Цената му беше дванайсет долара и осемнайсет цента. В пликчето имаше и още нещо, което струваше двайсет и два долара и петдесет. Дълго се взирах в него, сякаш не можех да повярвам на очите си. Бях изненадан, дори поразен, но нито за миг не си помислих, че Джоана Арлин Нунан е водела двойнствен живот. Съмнението дойде по-късно.