Дневникът на капитан Блъд
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Серия: Captain Blood #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Хрусанов
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Дневникът на капитан Блъд». Краткое содержание книги:
— Виждате, капитане — заключи мрачно Кънли, — как постъпи с нас Истърлинг. Както маймуната с котката. А сега той и Гелоуей, тия две мръсни копелета, имат такава сила, че Кросби Пайк не смее и зъб да обели срещу тях. Черен ден беше за всички ни, капитане, когато „Велиънт“ напусна вашата флота, за да се присъедини към тоя негодник Истърлинг, въпреки някакво съкровище.
— Въпреки съкровището — повтори капитан Блъд. — А според мене май за капитан Пайк няма да има съкровище.
Той се изправи на стола до леглото на болния — висок, изящен и як в черните си дрехи, жилетка със сребърна бродерия и богати ръкави от бяла батиста. Черната си дреха, обшита със сребро, бе свалил, преди да се заеме с обязаностите на хирург. Той махна с ръка на облечения в бяло негър, който стоеше с купа, превръзки и пинцети, и когато остана сам с Кънли, се заразхожда до прозорците на каюткомпанията и обратно. Дългите му гъвкави пръсти си играеха замислено с къдрите на черната перука; сините му като сапфири очи сега не бяха по-малко твърди от скъпоценните камъни.
— Знаех, че Пайк ще се окаже дребна рибка в устата на Истърлинг. Сега на Истърлинг не му остава нищо друго, освен да го глътне и вероятно ще направи тъкмо това.
— Казахте го, капитане. Твърде малко ще видим от това съкровище аз и приятелите ми от „Велиънт“, та дори и самият капитан Пайк. Трийсетината души, дето останаха от нас, ще бъдат щастливи, ако се измъкнат живи. Така мисля аз, капитане.
— И аз така мисля, по дяволите! — каза капитан Блъд. А устните му бяха мрачно присвити.
— Не можете ли да направите нещо заради честта на „Бреговото братство“ и в името на справедливостта, капитане.
— Точно за това мисля. Ако флотата беше с мене, щях веднага да отплавам и де се намеся. Но само с тоя кораб… — Той млъкна и повдигна рамене. — Силите са доста неравни. Но ще наблюдавам и ще помисля.
Мнението на Кънли, че денят е бил черен за „Велиънт“, когато се е присъединил към флотата на Истърлинг, сега се споделяше от всички оцелели членове на екипажа му и най-вече от самия капитан на кораба. Пайк бе започнал да се опасява за крайния изход на цялата история и тези опасения се потвърдиха напълно на следващия ден, след като отплаваха от устието на Шагрес и хвърлиха котва в лагуната на Гелоуз Ки, за която вече споменах.
Корабът „Авенджър“ на Истърлинг влезе пръв в малкия, кръгъл залив и хвърли котва най-близо до брега. След него влезе „Хермес“. „Велиънт“ остана последен и бе принуден по липса на място вътре да хвърли котва в тесния канал. Така отново на Пайк оставиха най-уязвимото място в случай на нападение, когато корабът му трябваше да служи за щит на другите.
Тренъм, младият, як корнуелец, помощникът на Пайк, който от самото начало се обяви против сдружението с Истърлинг, разбра целта на тази маневра и не се поколеба да настои пред Пайк да вдигнат котва и да се измъкнат през нощта, като оставят Истърлинг и съкровището, преди да им се случи нещо по-лошо. Но Пайк беше толкова упорит, колкото и храбър и отхвърли този съвет като страхлив.
— По дяволите! — изруга той. — Точно това иска Истърлинг! Ние сме спечелили своята част от съкровището и няма да отплаваме без нея.
Но практичният Тренъм поклати русата си глава.
— Ще стане така, както реши Истърлинг. Той има силата да наложи волята си и сигурно ще ни изиграе или аз съм глупак.
Пайк го накара да млъкне, като се закле, че не го е страх и от двадесет души като Истърлинг.
Държането му беше също така непреклонно, когато на следващата утрин в отговор на един сигнал от флагманския кораб се качи на борда на „Авенджър“.
В кабината го очакваше не само Истърлинг, облечен натруфено и безвкусно, но и Гелоуей, който предпочиташе обикновеното облекло на пиратите от широки кожени панталони и памучна риза. Истърлинг беше набит и мургав млад мъж с красиви очи и черна брада, изпод която, щом се смееше, се подаваха здрави бели зъби. Гелоуей, нисък и набит, приличаше на горила не само по дългите си ръце и къси крака, а и по странното, маймунско лице, от което под ниското, набръчкано чело бляскаха злобно две светли малки очи.