Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
Тя си тръгна, а аз останах да разсъждавам върху чутото, едновременно отчаян и ядосан. Лейди Търпение искаше да успея във всичко, а аз се боях, че търси в мен нещо, което не може да намери. Едва сега си дадох сметка, че представата й за мен е доста повърхностна. Та аз можех да чета и да пиша и умеех да се грижа доста добре за коне и кучета. Можех да забърквам отрови, да смесвам приспивни прахчета, да се прокрадвам незабелязано, да лъжа, да убивам безшумно, но нито едно от тези умения нямаше да й се хареса. Нима ме биваше за нещо друго освен да бъда шпионин и убиец?
На следващата сутрин станах рано и тръгнах да търся Федрен. Зарадва се, когато го помолих да ми заеме няколко четки и шишенца с различно на цвят мастило. Хартията, която ми даде, беше по-добра от тази, върху която се упражнявахме, и освен това той ме накара да обещая, че ще му покажа какво съм направил. Докато се качвах по стълбите, се замислих какво ли ще е, ако му стана чирак. Животът ми едва ли щеше да е по-труден от досегашния.
Но задачата, която си бях поставил, се оказа по-трудна от всяка задача на лейди Търпение. Смити беше заспал върху една възглавница. Докато го разглеждах, се зачудих как е възможно извивката на гръбчето му да е различна от извивката на някой рунически знак, а оттенъкът на ушите му да се отличава от този на илюстрациите на лечебни билки, които Федрен ме бе карал да прерисувам. Но това беше начинът, по който ги виждах, и трябваше да пропилея няколко безценни листа преди да си дам сметка, че всъщност сенките около кученцето придават неповторимост на очертанията му. Трябваше да претворя на хартията не онова, което виждаше умът ми, а само образа, който му подаваха очите.
Беше късно, когато измих четките и ги оставих настрани. Две от картините ми харесваха, третата също не беше лоша, макар да бе малко неясна и размътена и да приличаше по-скоро на съновидение.
Но когато застанах пред вратата на лейди Търпение и погледнах стиснатите в ръката ми листа, изведнъж ми се стори, че приличам на хлапе, което носи на майка си китка смачкани глухарчета. Какво очаквах да получа от нея? Признание. Ако исках такова, трябваше да го търся у Федрен, при който се бях упражнявал толкова упорито. Но вратата се отвори преди да почукам с все още изцапаните си с мастило пръсти.
Стоях мълчалив и смутен, а лейди Търпение ми нареди раздразнено да вляза и не пропусна да отбележи, че съм закъснял. Приближих се до масата и оставих картините върху една купчинка плочици.
— Реших да те науча да рецитираш стихове — заяви тя строго. — После, като натрупаш опит, ще опиташ сам да стихоплетстваш, стига да си съгласен. Ритъмът и темпото са лесни за… това кученцето ли е?
— Ами… да — промърморих. Никога не се бях чувствал толкова засрамен.
Тя вдигна листовете един по един и ги разгледа внимателно, като ги държеше с изпъната ръка пред очите си.
— Кой ти ги е рисувал? — попита накрая. — Не че това ще те извини за закъснението. Но бих могла да се заема с обучението на човек с подобен усет към светлосенките и умение да предава върху хартията това, което забелязва с опитно око. Цветовете са добре подбрани, тук малко се е позатруднил с листата на билките, но това лесно може да се коригира.
— Госпожо, струва ми се, че момчето само е нарисувало кученцето — обади се неочаквано Лейси.
— И хартията… качеството й е чудесно… — Лейди Търпение изведнъж млъкна. — Ти ли, Томас? (Мисля, че за пръв път си спомни името, с което ме беше кръстила.) Ти ли ги нарисува?
Под втренчения й поглед успях само да кимна. Тя отново вдигна картините.
— Баща ти не можеше да нарисува дори крива линия, ако не е върху карта. Майка ти рисувала ли е?
— Аз не я помня, госпожо — отвърнах малко вдървено. Никога досега не ме бяха питали за майка ми.
— Какво, ама никак ли? Та тогава ти си бил на шест. Все трябва да си спомняш нещо… цвета на косата й, гласа й, как те е наричала… — Дали не долавях в гласа й ревност? Или любопитство, което не можеше да преодолее?
Ала в този момент като че ли си спомних. Миризмата на мента, или… не, изгубих го отново.
— Нищо, госпожо. Ако е искала да я помня, сигурно щеше да ме задържи.
Говорех със свито сърце. Но нима трябваше да помня майка си, след като ме бе изоставила, без да се поинтересува повече за мен?
— Добре де — рече примирено тя. Вероятно си бе дала сметка, че разговорът е навлязъл в деликатна сфера. Тя се загледа през прозореца. Денят бе облачен. — Изглежда, някой те е научил добре.
— Федрен — отвърнах, а когато тя не отговори, добавих: — Придворният писар. Той иска да му стана чирак. Каза, че ме бива да изрисувам букви и че ако поработя още малко, ще ми даде да прекопирам и рисунки. Но му трябва време, за да се занимава с мен. За съжаление доста често излиза да търси хартиена тръстика.