Пеещата галерия
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Скръбните мистерии на брат Ателстан #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Пеещата галерия». Краткое содержание книги:
Англия е отново разкъсвана от жестока борба за власт. Лешоядите кръжат над смъртния одър на стария крал Едуард ІІІ, след чиято смърт короната ще увенчае едно десетгодишно дете — бъдещия Ричард ІІ. В предстоящата битка за престола са въвлечени и висши духовници, и благородници, и богати лондонски търговци. Един от тях, сър Томас Спрингал е открит мъртъв скоро след смъртта на краля. Отрова е сложила край на живота му. Разследванията отвеждат двамата спътници от бедняшките бордеи до кралския дворец, въвличат ги в сенките, събиращи се около престола, а жаждата за власт взема нови и нови жертви.
Двамата приятели правят всичко по силите си, за да възтържествува справедливостта, но брат Ателстан е онзи, който успява да смъкне маската на убиеца.
— Тук сте от доста време, господа. Е, ще останете ли още? Сър Ричард ли чакате?
— Не, нали вече ти казах — отвърна Кранстън. — Тук сме по заповед на регента — той вдигна винената си чаша и я пресуши. — Но аз съм ти благодарен за гостоприемството, ще го запомня.
— Между другото — добави Ателстан — възможно ли е да си поговоря с някоя от перачките?
Слугата се изненада, но се съгласи и след известно време въведе в стаята някакво стреснато момиче. Уплахата на девойката нарасна още, когато Ателстан заяви молбата си и я помоли да донесе кърпичката възможно най-скоро. Въпреки това тя изпълни заръката му, след което монахът изля остатъка от виното върху кърпичката, използва я, за да избърше праха на едно място в стаята, и я прибра под плаща си.
— Това, което направих току-що, е от ключово значение, сър Джон — увери Ателстан коронера. — То ще ни помогне да заловим убийците.
После старият слуга изпрати Кранстън и помощника му до вратата и врътна ключа, оставяйки ги сами на пустата улица. Над развълнуваната Темза се трупаха черни облаци. Навън вече се беше стъмнило и пред някои от къщите горяха факли, а камбанарията на „Сейнт Мери льо Боу“ беше цялата озарена от червеникавия сигнален огън. И така, двамата спътници минаха по Фрайди Стрийт и Олд Фиш Стрийт, прекосиха Винтри и накрая се озоваха при кея Куинсхайт, където наеха лодка, която да ги откара до двореца Савой. От речния бряг резиденцията на Джон Гонт изглеждаше дори по-внушителна от обикновено — впечатление, което само се засилваше от празничната атмосфера тази вечер. По прозорците на двореца бяха запалени хиляди свещи от чист пчелен восък, а отвътре долитаха музика, човешки гласове и смях. На входа сър Джон и Ателстан бяха спрени от някакъв широкоплещест страж, който ги попита по каква работа идват, след което неохотно ги пусна в двора. Там двамата спътници отново бяха спрени — този път от някакъв иконом, който вече ги отведе в залата за пиршества.
Ателстан остана направо поразен от невероятната гледка, която ги очакваше — залата се простираше докъдето поглед стига, таванът беше шеметно висок и всеки предмет от дърво или камък беше украсен с разкошна кадифена или брокатена драперия. Покрай всички стени бяха наредени дълги маси, покрити със скъпа коприна, а на всеки няколко крачки беше поставен по един грамаден свещник с осем рамена, върху всяко от които гореше по една восъчна свещ. Над главите на гостите, на балкона, беше разположена група музиканти, които обаче трябваше да се съревновават с гръмогласните гуляйджии по масите.
В далечния край на залата, върху подиума, Ателстан зърна Джон Гонт. На същата маса седеше младият крал, съдия Фортескю и някои от най-видните благородници в кралството. На масата под подиума пък се бяха разположили сър Ричард Спрингал и лейди Изабела. Лицето на търговеца се беше зачервило от пиене, а вдовицата на златаря беше свалила траурните си одежди и се беше пременила в златиста рокля, съчетана с подобен воал. Отец Криспин и мастър Бъкингам също седяха в този край на масата, докато в другия се виждаха лейди Мод и Бенедикта. Между двете жени се беше настанил младият благородник, който така явно беше демонстрирал намеренията си по-рано същия ден. Лейди Мод оглеждаше залата, очевидно опитвайки се да открие съпруга си, а колкото до Бенедикта, хубавата вдовица внимателно слушаше историята, която благородникът й разказваше, но от време на време леко се отдръпваше от него, сякаш вниманието му вече й беше дотегнало. В следващия момент икономът се накани да обяви пристигането на коронера и секретаря му, но Ателстан сложи ръка на рамото му.
— Не — промърмори той. — Не сега. Късно е.
Монахът погледна към празните подноси, към покривките, покрити с мазни и винени петна, и към слугите, които вече носеха плодове, сладкиши и желета във формата на замъци, лебеди и коне. Пиршеството беше към края си. Той се обърна към сър Джон.
— Няма смисъл да сядаме на масата. Пък и по-добре да си нямаме вземане-даване със сър Ричард и останалите членове на домакинството му.
Кранстън отправи един изпълнен с копнеж поглед към каните с кларет и се накани да възрази.
— Имаме важна работа, сър Джон — напомни му Ателстан.
Коронерът въздъхна, но все пак се съгласи, след което се обърна към иконома и му нареди да ги заведе в една от личните стаи на херцога. Онзи го изгледа подозрително, но Кранстън настоя.