Пеещата галерия
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Скръбните мистерии на брат Ателстан #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Пеещата галерия». Краткое содержание книги:
Англия е отново разкъсвана от жестока борба за власт. Лешоядите кръжат над смъртния одър на стария крал Едуард ІІІ, след чиято смърт короната ще увенчае едно десетгодишно дете — бъдещия Ричард ІІ. В предстоящата битка за престола са въвлечени и висши духовници, и благородници, и богати лондонски търговци. Един от тях, сър Томас Спрингал е открит мъртъв скоро след смъртта на краля. Отрова е сложила край на живота му. Разследванията отвеждат двамата спътници от бедняшките бордеи до кралския дворец, въвличат ги в сенките, събиращи се около престола, а жаждата за власт взема нови и нови жертви.
Двамата приятели правят всичко по силите си, за да възтържествува справедливостта, но брат Ателстан е онзи, който успява да смъкне маската на убиеца.
— Тук някъде трябва да има скривалище. Чувал съм, че италианците обичат да ги вграждат в столовете, в масите и в писалищата, а понякога дори и в леглата.
За съжаление, търсенето им се оказа безплодно и не след дълго двамата се прехвърлиха на другата колона. Там също опитаха да натиснат различни части на дърворезбата, но нищо не помръдна. Изведнъж Кранстън вдигна поглед и смушка монаха.
— Виж, братко!
Ателстан се взря в колоната и забеляза, че една малка дъсчица в основата на дърворезбата сега се беше отворила като врата.
— Явно механизмът е в тази колона, а самото скривалище — в другата.
Ателстан натисна ябълката между змията и Ева и малката дъсчица се върна на мястото си. Още едно натискане и вратичката отново се отвори. И така, двамата мъже бавно се приближиха към кухината в колоната, полагайки неимоверни усилия да потискат вълнението си. После монахът внимателно пъхна ръката си в тясното, тъмно пространство и извади оттам два пергаментови свитъка. Без да обръща внимание на припрените възгласи на Кранстън да побърза, той се приближи до прозореца и предпазливо разви свитъците. Първият съдържаше любовна поема, написана с груб почерк на нормански френски. Отначало Ателстан си помисли, че музата на поета е жена, но не след дълго си даде сметка, че произведението е адресирано до млад мъж. Монахът подаде свитъка на сър Джон.
— Мисли каквото си искаш! — рече той.
Вторият свитък представляваше кратък договор, чиято горна част беше белязана със ситни дупчици, което означаваше, че е бил копиран и че още някой разполага с копие. Ателстан прочете документа и най-после разбра защо Джон Гонт, херцогът на Ланкастър, е бил задължен на сър Томас Спрингал и защо златарят е смятал, че знае тайни, които могат да му осигурят още по-голямо богатство. Кранстън вече беше решил, че поемата няма да им свърши кой знае каква работа, но след като прочете договора, седна в долната част на леглото вцепенен, едва придържайки парчето пергамент между пръстите си.
— Този документ е съставен преди четиринайсет месеца — рече той тихо, — което ще рече — по времето, когато Черния принц, бащата на настоящия крал, умираше. Ако господарят Едуард беше разбрал за това навремето, той несъмнено щеше да нареди главата на Джон Гонт да бъде отсечена и побита на кол на Лондонския мост. Ако пък бъде разкрито сега, ще се разрази страхотен обществен скандал.
— Значи знаем защо е бил убит Спрингал — рече Ателстан, — но не и как, нито пък от кого или от кои. Сър Джон, предлагам да си послужим с метода на Оксфордския университет. Ти седни на леглото, а аз ще седна до теб. После ти ще започнеш да изброяваш всичко, което знаеш за всяко от четирите убийства, започвайки с това на сър Томас Спрингал. Всъщност убийствата не са четири, а пет — той посочи към поемата. — Момчето, загинало в тази къща, също трябва да се смята за една от жертвите.
И така, като изключим паузите, в които спираше, за да се подкрепи, Кранстън напевно започна да изброява сведенията, които имаха за смъртта на Спрингал, на Брамптън, на Веши и на Алингам. От време на време Ателстан го поправяше или пък го караше да повтори нещо, докато накрая коронерът, който не се славеше като особено търпелив човек, не извика:
— По дяволите, братко! Какво правим? Само губим време в преповтаряне на неща, които вече знаем!
— Имай търпение, сър Джон — отвърна Ателстан. — Не забравяй, че търсим модел на действие. В логиката самите думи, от които е съставен въпросът, обикновено съдържат и отговора — той видя как коронерът стисва устни и смръщва рошавите си сиви вежди. — Вярно, че за убийството на Веши не знаем почти нищо, но за останалите три са ни известни доста неща. Трябва да намерим общото между тях; онова, което ги свързва. Аз вече открих едно такова нещо — отровата. Освен това подозирам, че Веши и Брамптън са били упоени, преди да бъдат убити. Иначе не виждам как биха позволили някой да ги отвлече, да завърже примка около вратовете им и да ги удуши. И това са само някои от съвпаденията. Сигурен съм, че има и още.
И така, сър Джон продължи да изрежда фактите, които им бяха известни. Междувременно денят започна да преваля и Ателстан, който вече не обръщаше особено внимание на бърборенето на коронера, погледна през прозореца и се зачуди какво ли е станало с Бенедикта и с лейди Мод. Дали двамата с Кранстън не трябваше да се върнат, за да вземат дамите си от турнира? Монахът прекъсна сър Джон, за да му зададе този преважен въпрос, но коронерът само го изгледа кръвнишки.