Мисти

Трябваше да вървим дълго обратно до колата. Беше я спрял отстрани на второстепенен път и затова не минахме покрай никого. Опитах се да изчисля кой ден беше: сряда? Американците винаги празнуваха Деня на благодарността в четвъртък, нали? Това означаваше, че той планираше да прекоси Атлантика съвсем скоро.

Щом стигнахме колата, той ми направи знак да седна отзад.

— Страхувам се, че не мога да рискувам да седиш отпред — каза с омразния си тон, който подканваше да бъдем разумни. — Може да те видят.

Задните прозорци бяха тъмни, а беше сложил и решетки като онези, които трябва да държат кучето в багажника.

— Сега имаш избор: мога да те изпратя в нищото или ще ми позволиш да завържа ръцете и краката ти. Няма да запуша устата ти: няма кой да те чуе.

Докато не стигнем летището.

Вдигнах китките си.

— Добър избор. — Той ги завърза бързо с пластмасови ленти. Когато се почувства удовлетворен, че не мога да помръдна, седна зад волана и запали двигателя. Включи радиото, за да запълни тишината. Започнаха новините и чухме прочувствения призив на родителите ми, които ми казваха, че няма да имам проблеми, ако съм избягала, и ме молеха да се върна у дома.

„Моля ви, не мислете, че преднамерено съм ви причинила това”, обърнах се към тях, като се молех за пукнатина в затъмнението, създавано от Йохан, през която съобщението ми да премине.

Говорителят бързо заговори за войната в Близкия изток. Йохан потърси друг канал и се спря на местното радио с неговите почти непрекъснати обяви за пътувания. Погледнах през прозореца. Не познавах много добре тази част на Англия, но пътните знаци се промениха и сега указваха, че се движим по магистрала. Стрелката сочеше Станстед като крайната цел на нашето пътуване — третото летище на Лондон. Не влязохме през главния вход, а заобиколихме до вратата на частна авиационна компания. Бариерата пропусна Йохан, без дори да му се наложи да обяви пристигането си. Надеждите ми да се появя на обществено място намаляваха.

— Мисти, не се изненадвай, когато хората не те забелязват — каза Йохан весело. — Ще разширя дарбата си, за да те покрия, така че няма да бъдеш регистрирана от нито едно от устройствата им. Необходимо ми е голямо усилие, за да направя това, и се надявам, че няма да ми създаваш никакви проблеми.

Имах намерение да създавам възможно най-много проблеми, така че не отвърнах нищо.

Той спря колата пред малка стъклена сграда.

— Това е терминалът за ВИП лица и за хора със собствени самолети. — Извади от жабката всичко, което го свързваше с колата. — Няма да се бавя.

Гледах как влиза в сградата. Щом ми обърна гръб и заговори с длъжностното лице на рецепцията, опитах вратата. Заключена. Пробвах да я отключа с телекинеза, но не знаех как работи механизмът, а не притежавах дарбата на Алекс да накарам вратите да се подчиняват на желанията ми.

Йохан се връщаше. Седях много мирно.

— Можем да вървим. Отново имаш избор: да ми сътрудничиш и да останеш в съзнание или ще постигнем необходимото по трудния начин.