Мисти

— Нямам намерение да повтарям експеримента, но се радвам, че се получи добре и за двама ви — казах на Тарин и Уриел.

Скай се изкикоти.

— Толкова е сладко.

— Какво е сладко?

— Как накара Алекс да замълчи. Когато го срещнах за първи път, си помислих, че никой не би се осмелил да го възпре да говори, тъй като всяка дума, която той казва, е толкова... — седнала в скута на Зед, тя отново се изкикоти —... хипнотизираща.

— Внимавай — изръмжа Зед — или ще трябва двамата да си поговорим насаме отвън.

— Накарай тези двама подстрекатели на егото да замълчат, братко — намеси се Ксав. — Не си ли забелязал, че когато той е с Мисти, което е почти непрекъснато, доколкото виждам, той мълчи като всички нас, останалите.

— Освен ако не съберат дарбите си и не комбинират истината и убеждаването, тогава всички сме обречени да правим каквото ни кажат — добави Скай.

Алекс преплете пръстите си с моите.

„Значи, ние сме комбинация, която нищо не може да спре?“

„Точно така, партньоре.“

„Ти ме караш да се смирявам; а аз те карам...?“

„Да съм щастлива.“

,Добре казано. Аз те правя щастлива. А заедно можем да управляваме света.“

Последното бе изречено със самоуверена усмивка, тъй като не беше точно лъжа.

„Аз нямам амбицията да управлявам.“

„Ау, разваляш удоволствието.“

Алекс ме бутна да стана от коляното му.

— Като говорим за изправяне срещу съдбата си: вярвам, че ми дължиш игра. — Посочи семейната ни маса за тенис, поставена на верандата.

— Страхотно! — Скай скочи. — Аз ще играя!

— Ще играя с теб после — обещах, — но двамата с Алекс имаме спор за уреждане. Победих го безапелационно в Кейптаун и той чака реванш.

— Безапелационно? Ха, едва ли — възрази Алекс.

— Реванш? — Ксав потърка ръце. — Хубаво.

— Аз ще бъда рефер — предложи Кристал.

— А аз ще стоя далеч — побърза да каже Тарин. — Ури, и ти стой далеч, ако ти е мил животът.

— Подготви се да сритам хубавия ти задник! — предупредих Алекс, завързах косата си и се приготвих за битката на тенис масата.

— Давай. — Той взе хилката и топчето, които стояха в далечния край на масата, и размърда рамене, за да освободи напрежението в тях. О, господи, беше ми трудно да се концентрирам: той бе така великолепен и целият бе мой.

Първата сервирана топка профуча покрай мен.

— О, не беше ли готова? — попита той с онази усмивка, която ми казваше, че знае съвсем точно какво мисля.

— Сега съм — отговорих и станах съвсем сериозна.

— Не се ядосвай, успокой се — посъветва ме Зед.

— Работя по въпроса. Всички отстъпете назад: тук ще се разрази истинска битка!

А резултатът от мача?

Накрая това нямаше значение, тъй като наградата за победителя бе целувка.

Дали бяхме спечелили, или загубили: и двамата спечелихме.