Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
Даде си сметка, че габаритите са угасени, и веднага ги запали. Колата си ги палеше автоматично, но той бе изключил цялата автоматика, защото го безпокоеше фактът, че някаква си машина мисли вместо него. Освен това предполагаше, че по тоя начин пести пари от амортизация.
— Какво каза?
— Вагина — повтори детето. — Нару твърди, че е все същото дали ще кажеш това, или „по дяволите“.
Мъжът се изхили и осъзна, че лошото му настроение е преминало.
— Кажи му на индийското си приятелче, че никога не е виждал истински дявол… Или по-добре нищо не му казвай. Беше шега.
— И това ли е „заплетена“ лъжа?
— Не, само грешка на езика. А в същото време е и заплетена лъжа.
— Да — съгласи се малкият. — Ще избираме ли? — попита, извръщайки глава към страничния прозорец, зад който група девойки се кикотеха на тротоара.
— Не. Направихме само едно кръгче и толкова.
— И тая вечер няма да ходим в другата къща?
— Да, тоест не. Ще ида аз сам.
Мъжът захапа устната си, за да откъсне някаква кожичка. Въпросът на детето току-що му напомни, че трябва да отиде в къщата, за да измъкне трупа. Климатикът на втория подземен етаж щеше да го запази за известно време, но не беше нужно да рискува. Тази последна фаза започна да става всеки път все по-сложна и по-сложна и фактът, че се бе отказал да й извади сърцето, изненада и самия него. Остави я да живее цели три…
— Татко.
— Да.
— Чу ли какво те попитах?
— Не — отговори мъжът.
Последва пауза и той не разбра това нов въпрос ли е, или старият, който не беше чул.
— Пак ли ще ти помагам, татко?
Едва забележимо се усмихна. Знаеше много добре откъде идваше това съмнение: от неделя вечерта — нищо. Той отказваше всяка една, която детето посочваше. Или защото бяха прекалено ниски, или прекалено млади, или пък стари. Това подкопаваше доверието в детето, въпреки че поне сто пъти му беше обяснявал, че трябва да се харесват и на двамата. И даже на два пъти бе правил отстъпки пред детинския вкус на малкия Пабло, та даже и пред капризите му. Но не можеше да продължава така.
Все пак трябваше да го окуражи по някакъв начин, за щото в края на краищата той бе неговата застраховка живот. Тогава, когато детето се намесваше в избора, той ставаше неуловим за ония капани.
И изведнъж се почувства по-добре. Продължаваше да се поти, но вече не мислеше, че е болен. Хвърли поглед към часовника на таблото, бе осем и трийсет, все същата вечер в сряда, и си каза защо пък не, имаха нужда от още една, така че можеха поне да пробват. Току-виж тая нощ съдбата им се усмихне.
— Разбира се, че ще ми помагаш — отвърна и сви по съседната уличка. — Ти си най-добрият помагач, който съм имал някога. И знаеш ли защо? Промених намеренията си… Отваряй си хубаво очите, тая вечер ще се опитаме да изберем.
19
Когато отвори очи, наоколо цареше единствено мрак.
Казваш се Едуардо. Сега ще се посмеем, девочка.
И тогава разбрах от какво съм се събудила: звъненето на телефона.
Протегнах нагоре ръка и една от лампите се запали. Първо видях камъшитения стол, после разпознах стаята си. Чаршафите бяха събрани в краката ми, като че ли бях водила битки през нощта. Дигиталният часовник показваше четвъртък, 6:50 сутринта. Казах на висок глас: „Отговарям“.
И се приготвих да чуя лоша новина.
Малко по-късно си спомних какво бях сънувала. Видях мама, татко и Вера на пет годинки. Аида Домингес, последната жертва на Воайора, за която знаехме. Видях Клаудия Кабилдо, последната пък на Ренар. И още много такива. Всички ме гледаха с безжизнен поглед, като на образ, случайно отразен в огледалото, или на ония мръсни осакатени куклички, които Ренар увесваше около труповете. Викаха ме… Защо? Да въдворя справедливост ли, не. Отмъщение? Да се принеса в жертва? Или просто да се направи нещо.
Жертвите на тази безкрайна война ме призоваваха да им съдействам, да се превърна в една общовалидна маска без отличителни черти, за да намерят покой в отвъдното.
Предния ден, сряда, деня след разговора ми с Дженс, го прекарах в леглото с ноутбука си на скута, разучавах маската на Изложението и се наливах с кафе. Дженс бе казал, че мога да я упражнявам вкъщи, в продължение на няколко дни, връщайки се към „нормалния живот“, и просто изпълнявах инструкциите му. Щях да изляза за малко, да отида до супермаркета, фитнес залата, щях да погледам телевизия.
И да оставя смущаващото ме посещение в студиото за четвъртък.