Слугата на отломъка

— Направих и продължавам да правя онова, което се налага, нищо повече.

— Значи съм свободна да си вървя?

Дуавел кимна и отстъпи настрани.

— Дойдох веднага щом се уверих, че Ентрери си е отишъл. Извинявай, Шарлота, но не искам да ставам твоя съюзница, ако това ще ми навлече вражда с Артемис Ентрери.

Шарлота продължи да я гледа изпитателно, ала думите на полуръстката бяха логични.

— Къде отиде? — попита тя.

— Източниците ми съобщават, че е напуснал Калимпорт — отвърна Дуавел. — Може би в Далабад? А може и да е решил да избяга далеч от Калимшан — на негово място аз бих постъпила точно така.

Шарлота не каза нищо, ала тайно се съгласи с полуръстката. Все още бе объркана от случилото се този ден, ала бе наясно, че Ентрери не я беше „спасил“, а я бе отвлякъл с цел да изкопчи нужната му информация. А тя му я беше предоставила, трябваше да признае Шарлота, колкото и да й бе неприятно. Беше му казала повече, отколкото трябваше, повече, отколкото Рай’ги и Кимуриел биха сметнали за приемливо.

Шарлота си тръгна от „Медната миза“, опитвайки се да въведе ред в мислите си. В едно бе сигурна — Мрачните много скоро щяха да я открият. Да, можеше да постъпи по един-единствен начин. Без да губи повече време, тя забърза към дома на Басадони. За да съобщи на Рай’ги и Кимуриел за измяната на Ентрери.

Ентрери погледна към слънцето, което още не се бе издигнало високо в небето, и си пое дъх. Времето беше изтекло. Дуавел беше пуснала Шарлота да си върви, както се бяха разбрали. Шарлота, без съмнение, бе изтичала право при Рай’ги и Кимуриел и така бе задействала грандиозни събития, за които дори не подозираше.