Светът е пълен с чудеса
- Автор: Парсонс Тони
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светът е пълен с чудеса». Краткое содержание книги:
— Искаш да кажеш, че си правила аборт, преди да се познаваме? Преди мен?
Тя кимна.
— Много преди да се запознаем. Когато бях в гимназията. На шестнайсет.
Той се опита да възприеме чутото. Фактите, жестоката ирония. Тази жена, жената, която обичаше, която повече от всичко на света искаше да бъде майка, е прекъснала бременност в един друг живот. Не — в същия живот, който споделяше със съпруга си.
— Защо ми го казваш сега, Джес?
— Защото искам да разбереш, че това е моето наказание, задето направих аборт.
— Твоето наказание?
— Не мога да имам дете, защото убих онова бебе.
— Джес, не е вярно. Това не е наказанието ти.
— Обърках организма си, знам, че така е станало. — Гласът й беше напълно спокоен. Бе го обмисляла от много време. В съзнанието й нямаше капчица съмнение, само мрачно примирение. — Никой не е в състояние да ме убеди в противното. Това ми е наказанието. Заслужавам да бъда наказана. Съжалявам само, че ти също си наказан.
— Джесика, ти не си наказана. Така се е случило. На колко години си била? На шестнайсет? Тогава не си можела да имаш дете — самата ти си била дете.
— Кат ме заведе. Баща ми така и не разбра. Трябваше да съм на училищна екскурзия. Сега си мисля… подлагаме телата си на какво ли не. Убиваме бебета. Всичко си има цена.
— Ти не си убила бебе, Джесика.
— А после сме изненадани, когато телата ни откажат. Не знам какво ми е, Паоло — дали вътрешностите ми са повредени, или Бог ми дава урок.
— Бог не е толкова жесток.
— Само знам, че всичките ми проблеми, всички наши проблеми, са свързани с онзи ден. Това е наказание. Как иначе може да бъде наречено?
— Обичаше ли това момче?
Искаше да я утеши, наистина. Но изпитваше и гняв, ревност, че някой друг е бил с жената, която обичаше. Не беше склонен към насилие, но с най-голямо удоволствие би наранил този мъж. Не, не мъж — това проклето момче.
— Беше жребецът на гимназията. Футболна звезда. Момичетата бяха луди по него — не знам дали мога да го нарека любов, но тогава си мислех, че е любов. Господи, дано… Съжалявам, съжалявам!
— Няма нищо.
Трогна се. Това не можеше да му попречи да я обича. Нищо не бе в състояние да му попречи, защото любовта му беше силна и безусловна.
— Излязохме само веднъж. Беше ми за първи път. А когато се появих в училище, той беше разказал на всичките си приятели и те ми се присмиваха. Подиграваха ми се, че съм курва, макар че бях девствена преди това. Дори когато още ми течеше кръв, те ме гледаха и ми се надсмиваха.
Той я прегърна.
— Обичам те, той не е бил достоен за теб и това не е твоето наказание.
С изтичането на седмиците след признанието Паоло чувстваше някаква промяна между тях. Беше се опасявал, че липсата на дете щеше да ги отчужди. Вместо това те се чувстваха по-близки от всякога. Придържаха се към дома си и най-близките си хора. Понеже ако не бяха в тази орбита, дори когато отиваха на гости при родителите му на границата на „Ийст Енд“ и Есекс, имаше твърде много въпроси, които ги вбесяваха.
— Е, кога двете влюбени птички ще си създадат семейство? — всеки път ги питаше майка му с усмивка, обикновено, след като е разказала някоя смешна случка за внучка си Клои.
— Ние вече сме семейство, мамо — отвръщаше й Паоло всеки път, многократно, докато тя най-накрая схвана. — Семейство от двама.
Попи спеше в креватчето до долния край на леглото.
Губеше се в него, сякаш никога нямаше да порасне достатъчно, за да го изпълни — плешивата й главичка се подаваше от спалното чувалче, облегната на една страна. Ръчичките й бяха свити на нивото на ушите като на малък щангист, пръстчетата й като кибритени клечки бяха свити в миниатюрни юмручета. Никакви съвременни бебешки комплекти за спане. Спалното чувалче на Попи имаше дупки за главата и ръцете й, напълно безопасно, но въпреки това Меган не можеше да се отърси от сковаващия страх, че дъщеря й може да умре всеки момент.
Затова седеше в кухнята и пиеше чай от лайка, без да е мигнала трета поредна нощ, докато жителите на „Хакни“ се смееха, викаха силно и спореха на зазоряване. И докато сълзите на отчаяние се стичаха по лицето й, Меган си мислеше: следродилна депресия? Кой я е измислил?
Беше изтощена, обезумяла от страх и се чувстваше като пълен неудачник. Как трябваше да се чувства? Кой не би се депресирал?
Друг удар върху самочувствието й беше фиаското с кърменето. Отначало Попи беше твърде малка, за да суче, но дебелата весела служителка от здравните служби беше казала на Меган — тя беше казала на Меган, тази служителка, която шефстваше над един бъдещ лекар, — че „бебето“ (ужасната фамилиарност на проклетата жена, вбесяващата неуместна близост) е готово да суче направо от „майката“ (о, майната ти, стара краво!).