Дъщерята на Сиена
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547713024
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дъщерята на Сиена». Краткое содержание книги:
Франческо Мария Конти извади малките топки от торбичката, подреди ги на масата, а зад тях постави шублера си, боите, лаковете и длетата. После приготви купчинка малки оловни куршуми за мускети, които щеше да претопи. Запали горелката си, но преди да се заеме с разтапянето на оловото, използва пламъка, за да изгори бележката, която беше пристигнала с кадифената торбичка. Докато пламъците поглъщаха листа, той я прочете за последен път:
„Братовчеде, ще изпратя един от моите доверени кардинали на вашата среща следващия петък, в девет часа. Ще носи моя пръстен. М. К.“
Когато бележката се превърна в пепел, Франческо Мария Конти оправи очилата на носа си и хвърли оловните куршуми в тигела. Докато чакаше оловото да се разтопи, реши да погледне през прекрасния телескоп от месинг и дърво, който стърчеше от прозореца на тази висока кула над двореца на Жирафа. Този телескоп, който някога бе принадлежал на Галилео Галилей, се подаваше от рамката на високия прозорец и в сумрака придаваше на кулата вид на жираф.
Конти изпитваше задоволство от симетрията на идеите. Спомни си един разказ, който някога бе чувал — за жирафа, който Лоренцо де Медичи някога получил от султана на Египет в замяна на съюза, който Медичите подписали с него срещу Османската империя. Когато пристигнал във Флоренция, жирафът моментално се превърнал в сензация, но малко след пристигането му главата му се заклещила в гредите на обора, той си счупил врата и умрял. А въпреки научните си претенции Франческо Мария Конти споделяше дълбокото суеверие на всички жители на Сиена. И поради тази причина той бе уредил да хвърлят едно магаре върху портата Камолия. Поради същата причина се усмихна, когато си спомни историята за жирафа на Медичите. Надяваше се тя да е предвестник на падението на тази династия.
През първата си вечер в замъка на Орлите в Марема Пиа от рода Толомей се почувства достатъчно уверена в себе си, за да слезе в конюшните при Гуиневир.
Фактът, че всъщност не беше затворена, се дължеше преди всичко на свекъра й, който се бе появил в замъка тъкмо навреме за вечеря. Очевидно съдбата, от която най-много се бе ужасявала — да бъде затворена във влажна тъмница без светлина и без компания, с изключение на призрака на първата Пиа, — щеше да й бъде спестена.
Всъщност Фаустино като че ли бе направо във възторг от нея — тя бе изиграла възхитително ролята си и той бе много доволен от начина, по който бе минал този ден. Очевидно нямаше нищо против Пиа да е наясно, че тъкмо той бе уредил Нело да ги залови със синьор Бруни, и благата му усмивка безсъмнено бе основният щит, който я пазеше от гнева на Нело. Съпругът й не бе сложил нищо в устата си — разяждащата омраза в стомаха му не му оставяше място за храна. Но в замяна на това пиеше чаша след чаша, потънал в гробовно мълчание.
В компанията на свекъра си тя не изпитваше даже страх — единствено съжаление. Но съжаление не заради целувката, защото, дори никога повече да не преживееше подобна целувка, пак щеше да си е струвала. Съжаляваше само, че се бяха показали като пълни глупаци да танцуват по свирката на Фаустино, а още повече, че уроците й със синьор Бруни бяха приключили. Можеха да й отнемат учителя по езда, но не можеха да изтрият онова, на което я беше научил — защото сега тя вече бе в състояние да поеме бързо и надалече. Но ако щеше да бяга, както беше планирала, се нуждаеше от кон. Разбра, че засега Нело не възнамерявала споделя постелята й — очевидно бе права, когато бе предположила, че той нямаше да го стори, докато не спечели Палио. Щеше да задържи всичките си зловещи течности, живеещи в тялото му — гнева си, похотта си, — скрити дълбоко в себе си, за да може да ги използва за Битката на Титаните.