Капризите на сърцето

— Не и ако включват голи тела — подсмихна се актрисата.

Моли се изкиска.

Дженър я стрелна с унищожителен поглед.

— Извинете. — Младата жена прехапа устни, но не издържа и отново прихна.

Художникът смръщи още по-сърдито вежди. Тя тъкмо се канеше да му се извини, когато зърна лекото потрепване в ъгълчетата на устните му. Е, изглежда, че Лиам Дженър съвсем не беше такъв темерут, на какъвто се преструваше. Тук ставаше все по-интересно.

Той посочи към полупразната чаша на Лили.

— Можете да я вземете със себе си. Както и остатъка от закуската. Трябва да вървим.

— Не съм казала, че ще ви позирам. Не ми харесвате.

— Това не е изненада — никой не ме харесва. Разбира се, че ще ми позирате. Хората се редят на опашка, за да бъдат удостоени с подобна чест — додаде саркастично.

— Нарисувайте Моли. Погледнете само какви очи има.

Дженър се втренчи изпитателно в младата жена, която несъзнателно примигна смутено.

— Те наистина са доста необикновени — кимна художникът. — Интересно лице, но още не притежава достатъчно жизнен опит, за да е наистина поразително.

— Хей, не говорете за мен, все едно ме няма.

Той повдигна тъмните си вежди към Моли, сетне насочи отново вниманието си към Лили.

— Само заради мен ли е, или сте твърдоглава по рождение?

— Не съм твърдоглава. Просто защитавам репутацията ви на художник. Може би ако бях на двайсет, щях да ви позирам, но…

— И защо ще искам да ви рисувам, когато сте били на двайсет? — Звучеше искрено изненадан.