Брат по съдба
- Автор: Северин Тим
- Серия: Викинг #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
- ISBN: 978–954–649–958–5
- Переводчик: Елисавета Маринкева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Брат по съдба». Краткое содержание книги:
Трилогията «Викинг» е първата художествена творба на изтъкнатия автор. Тим Северин е носител на златен медал от Кралското географско общество и на наградата «Ливингстън» от Кралското шотландско географско общество. През 1966 г. той получава докторска степен от колежа «Тринити» в Дъблин, Ирландия, където живее и преподава и до днес.
«Брат по съдба» е втората част от дебютната художествена творба на Северин.
Лондон 1019: минали са няколко месеца от бягството на Торгилс от ноктите на ирландската католическа църква. Едва 19-годишен, той е въвлечен в опасна връзка с Елфгифу — съпругата на Кнут, най-могъщият владетел на Севера. Страстта между любовниците, събрани от съдбата в ложето на греха, ще отприщи жестоки последици. Торгилс отново е принуден да бяга. В мрачните води на ледените морета, преследван от сянката на вината, той среща Гретир — друг беглец от закона. Необичайната дружба между тези двама странни спътници ще ги отведе до много приключения и ще подложи на изпитание вярата на Торгилс…
С «Брат по съдба» омагьосващото пътешествие назад във времето продължава. Романът ще ви отведе в един свят на красота и жестокост, където героите на севера кръстосват моретата в търсене на съкровища и слава.
Имах сили, колкото да попитам:
— Кой беше в лодката с Онгул? Защо не се показаха?
Гретир се намръщи.
— Не знам, но който и да е сега си има хубава синина или направо счупена кост, и няма скоро да забрави този ден.
Може би птиците започнаха миграцията си, защото знаеха, че времето ще се развали или — това е моето обяснение — от гнездата им ги прогони злото. Във всеки случай това бе последният летен ден. До вечерта заваля и температурите започнаха да спадат. Не видяхме слънце две седмици, а дотогава първата подранила буря помете острова. По площадките останаха само шепа птици и макар и едва да бе минало есенното равноденствие, на остров Дранг преждевременно се върна зимата.
Аз бях все така болен и изнемощял от треската. От леглото си виждах, че Гретир е по-смълчан от обикновено. Лицето му бе унило, може би при мисълта за поредната зима, която ще прекара в сурова, потискаща изолация. Започна да излиза от землянката призори и често не се връщаше до здрач. Илуги ми каза, че брат му прекарва много време сам, седи взрян в сушата, мълчи и отказва да разговаря. Или пък слиза по стълбите и когато приливът позволява, обикаля острова; гневно гази през плитчините, винаги сам.
Точно от една от тези „разходки“ се върна с изражение, което не бях виждал преди: ужас.
— Какво те тревожи? — попитах.
— Долу на брега пак се яви онова чувство, от деня, в който дойде Онгул и аз хвърли камъка. В началото беше слабо, но се усили, когато обиколих острова. Странно, но имах и късмет. Попаднах на хубаво парче дърво. Течението трябва да го бе донесло от източната страна на фиорда. Беше хубаво и дебело, цяло стъбло, с корените. Навеждах се да го извлека по-нагоре по брега, когато ми стана лошо — първо реших, че ме е пипнала твоята треска. Но тогава ми хрумна, че чувството може да има нещо общо с това точно място на брега — гледа право към фермата на онзи злодей Онгул — или с дървото. Не знам. Във всеки случай приех замайването за предупреждение и вместо да взема дънера, го изтиках обратно в морето. Не искам дори да го виждам повече.
На следващия ден Глаум се появи на прага на землянката със самодоволна усмивка.
— Голяма работа свърших — каза. — По ме бива от вас, нищо че ме имате за безполезен.
— Какво е този път, Глаум? — сприхаво попита Гретир.
На всички ни започваха да омръзват безкрайните вулгарности на Глаум — любимото му забавление бе да пуска нарочно пръдни, което не помагаше за задуха в землянката. Хъркаше толкова силно, че освен в най-студените нощи го карахме да спи навън. Беше си направил зловонна бърлога в падинката до стълбите, където на времето се спънах в него. Там се преструваше, че пази, макар и предвид лошото време да бе малко вероятно да ни нападнат.
— Донесох ви едно хубаво дърво — каза. — И хич не беше лесно. Намерих го на брега при стълбите и го вдигнах с въжетата. Има достатъчно за три или четири нощи.
Беше един от тези дни, в които настъпваше кратка почивка от мрачното време и Гретир ме бе извел от миризливата землянка, за да се насладя на чистия въздух и немощното слънце.
— Най-добре ще е да насечем дървото сега, преди пак да е заваляло.
Гретир взе секирата си, единствената която имахме, твърде необходима ни да я остави в ръцете на Глаум, който можеше да я изгуби или счупи.
Отиде до мястото, където Глаум бе довлякъл дървото. Лежеше на земята, скрито в тревата и аз не го виждах, но чух Гретир да казва:
— Странно, това е същото дърво, което метнах обратно в морето. Течението трябва да го е прехвърлило покрай острова и изхвърлило на срещуположния бряг.
— Е, добро е, без значение откъде е дошло. Старо е и яко — каза Глаум, — направо се изпотих да го кача до тук. Този път няма да го похабим току-така.
Видях как Гретир вдига секирата с две ръце и мощно замахва. Миг по-късно чух звук като от незастигнал целта си удар — фалшиво ехо — и Гретир падна.
Илуги, който се мотаеше наоколо, притича и коленичи до брат си. Видях го как скъса парче от ризата си и предположих, че ще го използва за превръзка. После се появи ръката на Гретир, преметна я през врата на брат си, Илуги се изпъна назад и двамата се изправиха. Кракът на Гретир бе свит, кръвта бе пробила превръзката. Бавно и болезнено Гретир изкуцука покрай мен в землянката. Твърде трескав да помръдна, се измъчвах от притеснения колко ли лошо се е наранил. Най-после, когато Илуги и Глаум ми помогнаха да се прибера вътре, видях Гретир да седи на земята, опрял гръб о пръстената стена. Веднага ми напомни за последния път, когато видях Транд, седеше в същата поза. Но Гретир поне още имаше два крака, макар и от ранения през грубата превръзка да изтичаше твърде много кръв.