Бъди ми враг
- Автор: Макдональд Йен
- Серия: Евърнес #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-072-2
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Стимпанк
Электронная книга - «Бъди ми враг». Краткое содержание книги:
В тази стиймпънк история на Иън Макдоналд Лондон придобива умопомрачителни мащаби със своите стъписващи кули, мръсни улици и впечатляващи герои, които без колебание влизат в битка един за друг. Това е от онзи вид фентъзи с въздушни двубои и нажежени до червено оръдия, от който ми се иска да проникна в реалността на описанието, да се присъединя към ветровиците и да се понеса към небесата. Паоло Бачигалупи (автор на Момиче на пружина)
Беглец по равнините е първият роман от тази трилогия и ако вторият и третият са подобни на него, говорим за поредица, готова да преобрази мястото във фантастичната мултивселена на носителя на множество награди Иън Макдоналд. Speculative Scotsman
Макдоналд изгражда свят, който е достатъчно различен, за да очарова читателя и да разпали вярата му… Бляскавото въображение, пулсиращият съспенс и искрящата проза открояват тази книга. Kirkus
Като пикира ниско, Еверет М огледа лицата на ръждясващите превозни средства, купищата изоставени лични вещи, превърнати в каша от годините дъждове, шубраците, израснали по канавките, бурените из пукнатините. Всеки прозорец беше ням, всяка сграда — празна, всяка улица — изоставена. Тишината бе пълна и ужасяваща. Единствените звуци идваха от тихото бръмчене на пропелерните двигатели и шепота на вятъра през архитектурата на мъртвия Лондон.
Еверет М хвърли поглед през рамо. Тъмната кула над Доклендс доминираше над източния хоризонт — нож, забит в сърцето на града. Курсът му през Лондон я позиционираше откъм гърба му, но не можеше да се въздържи от време на време да поглежда назад към нея. Привличаше очите, дори и да отвращаваше сърцето. Караше кожата на гърба му да настръхва, топките му да се свиват от ужас. Беше неприятно секси.
Прелетя над високите комини и балкони на Мейфеър. Пред него се откри Хайд Парк. Езерото „Сърпентайн“ беше непроходимо блато от тръстики, трева и убити от зимата водни лилии. Широките ивици от открити морави в Хайд Парк, с които бе свикнал Еверет М, в този свят не бяха нищо повече от трънясали, прекомерно обрасли пущинаци, задушени от храсти и будлея и високите кафяви пръчки на изсъхнали върбици. Еверет М направи обход, като търсеше къде да се приземи. Полетът до Оксфорд щеше да е дълъг, отвъд обхвата на бръснача. Мадам Луна носеше резервни акумулатори. Къде ги държеше и как ги зареждаше, си оставаше мистерия на Трин. Хайд Парк бе открито пространство с възможност да наблюдаваш района и да се изтеглиш лесно по въздух — добро място за временна спирка.
— Оксфорд? — беше попитал той Чарлз Вилие.
— Агистратурата е разположила изследователски аванпост сред колежите в града. Това е най-логичното място, където биха отишли. Ако оцелеят достатъчно дълго.
— Можете просто да ме изпратите през техния Портал на Хайзенберг.
— Заключили са порталите си.
— Можете да ги отключите. Вие сте Орденът.
Дългият, твърд и мълчалив поглед на Чарлз Вилие успя да смрази дори студеното местенце в сърцето на Еверет М. В този поглед се фокусираше цялата амбиция на неговото копие. Бяха една душа в две тела.
— Някои неща са невъзможни дори за Ордена. Порталите на Хайзенберг на Земя 1 имат автоматични защити. В която и посока да се опиташ да преминеш, ще бъдеш пренасочен към сърцето на слънцето.
Сега Еверет М запази студено мълчание.
— От Тотнъм ще се оправя и сам.
— Така си и помислих. А сега искам пак да тестваме анти-Наан въоръжението ти.
20.
Еверет М докосна земята леко като създание от сънищата. Бутна нагоре пилотските си очила, удари ключалката на хамута и завлече бръснача до един осветителен стълб, наполовина скрит сред избуяла трева и пълзящи растения. Отвсякъде се издигаха кулите на Лондон. Еверет М бе съвсем сам. Той протегна ръце и се завъртя на триста и шейсет градуса. Извика силно, просто за да докаже съществуването си:
— Аз съм! В този мъртъв град съм! Еверет Синг!
От дърветата избухнаха птици. Дъхът на Еверет М се носеше на облаци.
Мадам Луна се приземи до него. Под нея сякаш не се огъна дори една тревичка. Не реагира на крясъците на Еверет. Не реагираше на каквото и да е.
Птиците направиха завой и бавно започнаха да кацат обратно по предишните си места. Ако наистина бяха птици. Наан можеха да приемат много и различни форми, можеха да носят чуждото тяло като костюм. На нищо в този свят не можеше да се има доверие. Копията Вилие бяха прави. Истината бе далеч по-ужасна от която и да е от легендите, раздухвани из общинското училище „Борн Грийн“.
Тъмната кула бе съставена от лицата на хората, асимилирани от нея. Еверет М нямаше нужда да ги вижда, за да е сигурен, че лицата ще го посещават още дълго в сънищата му. В миг на страх и съмнение беше загърбил ролята на Крал на Лондон, за да се превъплъти в самотен, изплашен и много, много премръзнал човек.
— Готови ли са акумулаторните батерии? — попита той. — Дай ми ги. Искам да се махна оттук.
Мадам Луна не помръдна. Еверет М се канеше да я попита втори път, нетърпеливо, когато главата ѝ трепна, леко движение, завъртане на врата като на птица.
— Идват.
Еверет М се почувства много, много малък и много, много сам.
— Кой? Какво?
— Въздушният кораб. Наблюдавам го на далекообхватните сензори. Странно. Изпитвам затруднения да установя точното му местоположение. Сякаш нещо внася смущения в приемателите ми. Като облак между мен и въздушния кораб. Движещ се облак. Но не точно облак, а по-скоро… сняг. Частици. Насекоми. Не. Не насекоми. Еверет Синг! Еверет Синг! Защитавай се. Наан идват.