Тръпка [bg]

Вчерашният момент, когато почти се бях трансформирал, бе оставил своите следи — усещах смътната миризма на вълк, задържала се в косите и по пръстите ми. Щеше да бъде толкова лесно просто да се предам. Дори и сега, двадесет и четири часа по-късно, усещах как тялото ми все още се бори, за да запази човешката си форма.

Бях толкова уморен.

Опитах да се разсея с някакъв роман, присвил се в коженото кресло, изтощен, сънлив. Откакто спадът във вечерните температури беше започнал да се усеща ясно на долния етаж, прекарвахме повечето си свободно време в почти неизползвания кабинет на баща й. За разлика от спалнята това беше най-топлото помещение в къщата, където не ставаше почти никакво течение. Харесвах стаята. Рафтовете по стените бяха заети от тъмните гърбове на енциклопедии, прекалено стари, за да бъдат използваеми, както и от потъмнели награди, сред които няколко грамоти за маратонско бягане, твърде вехти, за да означават каквото и да било. Самият кабинет беше малък и издържан основно в кафяви тонове, заешка дупка, пълна с кожа, ухаещо на дим дърво и папки; място, на което можеш да се почувстваш сигурен и продуктивен.

Грейс седеше зад бюрото и си пишеше домашното, а жълтеникавата светлина на няколкото настолни лампи превръщаше косите й във водопад от течно злато. Приведената поза издаваше колко е съсредоточена и успяваше да прикове вниманието ми по начин, за какъвто бедничкият роман в ръцете ми можеше само да си мечтае.

Осъзнах, че химикалката й не е помръдвала от доста време, и попитах:

— За какво си мислиш?

Тя завъртя стола, обръщайки се към мен, и почука с химикалката по устните си — очарователен жест, който събуди у мен желанието да я целуна.

— За пералня и сушилня. Мислех си, че когато се изнеса оттук, определено ще трябва да си ги купя, защото в противен случай ще ми се наложи да използвам обществените перални.

Гледах я, едновременно запленен и ужасен от странните пътища, по които се движеха мислите й.

— И това те разсея от домашното ти?

— Не бях разсеяна — произнесе тя леко високомерно. — Просто си почивах от този тъп разказ, който трябва да прочета за часа по английски.

Завъртя се отново и се приведе над бюрото.

Мълчахме известно време, през което тя все така не докосваше разтворената тетрадка с химикалката си. Най-накрая, без да повдига глава, попита:

— Мислиш ли, че има лек?

Затворих очи и въздъхнах:

— О, Грейс.

Тя настоя:

— Кажи ми тогава какво точно се случва с теб? Това наука ли е? Или магия? Какво си ти?

— Има ли значение кое от двете?

— Разбира се — долових раздразнение в гласа й. — Магията не можем да разберем, докато за научно обяснените явления може да се намери лечение. Никога ли не си се чудил как е започнало всичко това?