С единия крак в гроба [bg]

О, тя бе силна. Не беше мастер вампир, но силата й беше овладяна и балансирана.

— Очарована съм, че най-накрая се запознахме, скъпа. Толкова се надявах, че Криспин ще успее да те открие. — Тя прокара пръст по лицето му, като че да го утеши. — Горкичкият ми той, направо бе покрусен от тревога, че може да си изпаднала в беда.

Вече беше официално. Мразех я. Колко мило от нейна страна, че ми напомни как в продължение на няколко години го бях правила нещастен. Къде бяха хубавите сребърни ками, когато имах нужда от тях?

— Както виждаш, Анет, той ме откри невредима. — За по-голям ефект вдигнах ръката, с която той още държеше моята, и я целунах.

Усмивката й стана недружелюбна.

— Багажът ми трябва да пристигне всеки момент. Криспин, защо не докараш колата, докато с Кат вземем куфарите ми?

Каква дилема. Не бях сигурна кое е по-малкото зло — да остана сама с нея или да предложа аз да взема колата и да ги оставя тях двамата насаме. Избрах първия вариант, защото беше по-поносим, и Боунс ни остави, за да докара автомобила.

Анет носеше много багаж, който старателно натрупа върху ми, докато не заприличах на товарно муле, а през това време поддържаше разговора, подмятайки ми обиди:

— Кожата ти наистина е прекрасна. Всичкият този свеж провинциален въздух без съмнение е допринесъл за това. Криспин ми каза, че си отраснала във ферма, нали така? — Като животните, допълваше самодоволната й усмивка.

Вдигнах един тежък куфар на рамото си, преди да отвърна. Божичко, какво мъкнеше, тухли ли?

— В черешова овощна градина. Но това едва ли се е отразило на кожата ми. Наследила съм я от вампира, който е изнасилил майка ми.

Тя цъкна с език.

— Съдба, трудно ми беше да повярвам каква си, когато Криспин ми разказа, но след двеста години, прекарани заедно с някого, просто приемаш думите му за чиста монета.

Добре казано. Наври в лицето ми факта, че много дълго си го имала, сякаш вече не знам това. Но и двете можехме да играем тази игра на удари под кръста.

— Нямам търпение да те опозная, Анет. Боунс почти не ми е говорил за теб, спомена само, че си му плащала, за да спи с теб, когато бил човек.

Тя леко изви устни.

— Колко очарователно, че го наричаш с новото му име. Всичките му по-скорошни познати постъпват така.

Познати? Изскърцах със зъби.

— С това име ми се представи, когато се запознахме. Ние сме такива, каквито ставаме, а не каквито започваме живота си.

Той вече не ти е играчка, схвана ли?

— Нима? Аз пък винаги съм вярвала, че хората всъщност никога не се променят.

— Ще видим това — измърморих.

Продължихме към изхода, с многобройните й куфари натрупани върху мен. Вървях след нея и това ми даде възможност да я огледам. Косата й беше дълга до раменете, руса с меден оттенък, отиваше прекрасно на сметаново-прасковената й кожа. Анет бе много по-пищна от мен и с около седем-осем сантиметра по-ниска от моите сто седемдесет и три. Ако беше човек, щях да предположа, че е в средата на четирийсетте. В нейния случай обаче това не бе недостатък, защото възрастта й придаваше знойна, зряла чувственост, пред която младостта изглеждаше скучна загуба на време.