С единия крак в гроба [bg]

— Престани да пърхаш с мигли. Щом си вътре в клетката, значи си се опитала да нараниш нея. — Той кимна към мен. — Така че можеш да се спаружиш и да станеш на прах, на мен няма да ми пука. Но все пак престоят ти тук може да стане по-приятен, ако се случат две неща. Първото е свързано с красивата дама до мен. Преди всичко тя трябва да даде съгласието си. Второто е свързано с безрезервното ти сътрудничество, защото ако се провалиш в това отношение, те очаква ужасяваща смърт — дълга и мъчителна. Ясно ли е?

Белинда кимна и отстъпи от стъклото. Затворих прозорчето за наблюдение, защото вече не исках да виждам лицето й.

— Аз гласувам за ужасяващата, дълга и мъчителна смърт — казах и отпраших. Когато вече не бяхме на нивото със затворниците вампири, подхванах Боунс: — Ти и тя? Бля-я-як.

Тримата ми капитани вървяха отзад, но с новите им слухови възприятия чуваха всичко. Боунс скръсти ръце и въздъхна примирено.

— Котенце, това беше преди да те срещна. Не означаваше нищо.

Разбирах го, но все пак. Чувствах се по-зле, отколкото когато срещнах друга от предишните приятелки на Боунс — Франческа. Тя поне ни беше помогнала да издирим отрепката, която продаваше хора за храна. Белинда обаче я срещнах, когато съквартирантката й ме отведе в дома им, за да стана вечеря за двама, така че не можеше да се похвали с подобно преимущество в момента.

— Очевидно е означавало нещо за нея.

Боунс сви рамене.

— Тогава, ако ще се почувстваш по-добре, я убий. Не бих те винил и наистина не ми пука. Ако пък искаш, мога и собственоръчно да го направя.

Това ме накара да се закова на място. По изражението му се виждаше, че говори сериозно. Наистина щеше да я убие или просто да стои и да гледа, докато аз я убивах.

— Няма да убия някого, само защото ревнувам. — Или поне все още няма. — Добре. Ще се държа като възрастен човек, въпреки че представата за теб заедно с нея ме кара да искам да й се нахвърля. И така. Каква е идеята ти?

Тейт, Хуан и Купър влязоха в тренировъчната зала. Не бяха в пълното си бойно снаряжение, което се състоеше от бронежилетка, гъвкав сребърен ръкав за шията (който бях проектирала след смъртта на Дейв) и автоматични и полуавтоматични огнестрелни оръжия със сребърни патрони. Не, носеха само обичайните памучни панталони и тениски, които всички от отряда ни носеха по време на тренировка.

Само че това нямаше да бъде обикновена тренировка, дори по нашите стандарти. До мен Боунс държеше Белинда в желязна хватка. Дон, настанен в безопасност в кабинката си над нас, определено изглеждаше пребледнял. На него идеята не му беше харесала. Нито пък на мен, но това не значеше, че не осъзнавах плюсовете й.

— Момчета, готови ли сте? — попитах.

Тонът ми беше спокоен, не издаваше присвиването в стомаха ми. Тримата кимнаха.

— Тогава всеки от вас да вземе по един нож. Само по един.

Те се подчиниха и отидоха до шкафа, в който безразборно бяха натрупани ножове. Погледнах към Боунс. Той кимна и се приведе към ухото на Белинда.