Картата на времето [bg]

Младежът се канеше да коленичи, за да провери дали дава признаци на живот, но в този миг Мери Кели, несъмнено обезпокоена от шумотевицата, отвори вратата на стаичката си. Преди тя да го разпознае, Андрю надви изкушението да погледне лицето, което не бе виждал през осемте години, откакто бе умряла, и се завъртя кръгом. Оставяйки трупа, той хукна към уличката, докато Мери викаше след него: „Убиец, убиец!“ Позволи си да хвърли поглед през рамо, щом стигна до арката на входа, и я видя, коленичила в трепкащ кръг от светлина; тъкмо затваряше с внимателен жест очите на мъжа, който в едно далечно време и в един свят, който сега изглеждаше не по-реален от сън, я бе обезобразил до неузнаваемост.

Конят го чакаше там, където го бе оставил. Запъхтян от тичането, Андрю го яхна и побърза да се махне оттам. Въпреки вълнението си, успя да се ориентира в лабиринта от улички и да намери обратния път. Едва когато напусна пределите на Лондон, започна да се успокоява и да осъзнава постъпката си. Беше убил човек, но поне го бе сторил при самозащита. Пък и не ставаше дума за кой да е човек. Беше убил Джак Изкормвача, беше спасил Мери Кели и променил вече станалото. Пришпори коня, жадувайки да се върне в своята епоха и да провери последиците от действията си. Ако всичко бе минало благополучно, Мери щеше не само да е жива, но и навярно да е негова съпруга. Дали имаше дете от нея? А може би две или три? Пришпори коня още по-силно, карайки го да препуска до изнемога, сякаш се боеше, че това идилично настояще ще се стопи като мираж, ако се добере до него твърде късно.