Отворени рани [bg]

Лицето на Джаки грейна.

— Не можеш да я разгадаеш съвсем, а? Ангел или дявол, или и двете, нали? — Пъхна една зелена възглавничка под малкия си задник и настани краката си в скута ми. — Би ли ми ги разтрила малко, сладурче? Чисти са. — Изпод дивана извади торбичка с шоколадчета, от тези, които се раздават на Хелоуин, и ги сложи върху корема си. — Боже, скоро ще трябва да се откажа и от тях, но са адски вкусни.

Използвах този щастлив момент, за да попитам:

— Майка ми винаги ли е била… каквато е сега? — Смутих се от неудобния въпрос, но Джаки се изкикоти кратко, като вещица.

— Каква, сладурче — красива? Чаровна? Обичана? Зла? — Размърда пръстите на краката си и измъкна шоколадче. — Мачкай. — Започнах да разтривам студените крака; ходилата й бяха груби като черупка на костенурка. — Адора. По дяволите. Адора беше богата и красива и лудите й родители командваха града. Те направиха проклетата свинеферма, отвориха стотици работни места. Имаше също фабрика за преработване на орехи. Те поръчваха музиката. Всеки се кланяше на господин и госпожа Прийкър.

— Какъв беше животът й… вкъщи?

— Адора беше… обект на постоянни грижи. Нито веднъж не съм видяла баба ти Джоя да й се усмихне или да я погали, но не я оставяше. Все оправяше косата й, нагласяваше дрехите й… о, и правеше това. Вместо да оближе пръста си и после да почисти нещо нацапано върху кожата й, лижеше Адора. Просто хващаше главата й и я лижеше. Когато Адора изгореше от слънцето и започнеше да се бели — тогава всички изгаряхме, не се пазехме като твоето поколение — Джоя сядаше до майка ти, събличаше фланелката й и белеше кожата й на дълги ивици. Обожаваше да го прави.

— Джаки…

— Истина ти казвам. Да гледаш как събличат приятелката ти пред теб и я… пощят. Отвратително. Излишно е да казвам, че майка ти постоянно боледуваше. От нея непрекъснато стърчаха тръбички и игли.

— От какво боледуваше?

— От какво ли не. През повечето време беше просто стресът да живее с Джоя. Онези дълги нелакирани нокти, като на мъж. И дългата коса, прошарена, увиснала на гърба й.

— Къде беше дядо ми във всичко това?

— Не знам. Дори не помня името му. Хърбърт ли беше? Хърман? Никакъв го нямаше, а когато се появяваше, само мълчеше и… го нямаше. Знаеш този тип мъже. Като Алън.

Джаки лапна още едно шоколадче и пак размърда пръстите на краката си в ръцете ми.

— Знаеш ли, твоето раждане можеше да съсипе майка ти. — В тона й имаше упрек, сякаш не се бях справила с някоя проста задача. — Ако друго момиче забременееше, преди да се омъжи, тук в Уинд Гап по онова време, това щеше да е краят за нея. Но твоята майка винаги е умеела да кара хората да й угаждат. Хората — не просто момчетата, но също момичетата, майките им, учителите.

— Защо така?

— Мила Камий, едно красиво момиче може да се размине безнаказано с всичко, ако изиграе добре картите си. Ти със сигурност знаеш това. Помисли за всичко, което момчетата са правили за теб през годините, но не биха направили, ако нямаше това прекрасно лице. А когато момчетата са добри към теб, момичетата също са добри. Адора изигра прекрасно бременността си: горда, но малко тъжна, уединена. Баща ти дойде на онова съдбовно посещение и двамата повече не се видяха. Майка ти никога не е говорила за това. Ти беше само нейна от самото начало. Точно това уби баба ти. Адора най-сетне имаше нещо, което Джоя не можеше да й вземе.