Да убиеш присмехулник

— И така може, Том.

Том положи клетва и седна на свидетелската банка. Атикус набързо го накара да ни разправи следното: бил женен, с три деца, имал неприятности със съда и по-рано: веднъж бил осъден на тридесет дни затвор за нарушение на обществения ред.

— Сигурно е имало нарушение на обществения ред — каза Атикус. — В какво се състоеше то?

— Сбих се с един човек, той искаше да ме намуши с нож.

— Успя ли?

— Да, сър, да, но болеше много. Виждате ли, аз… — Том помръдна лявото си рамо.

— Да — каза Атикус. — И двамата ли бяхте осъдени?

— Да, сър. Аз трябваше да си излежа присъдата, защото нямах пари да платя глобата. Другият човек си плати.

Дил се наведе през мене и попита Джем какво прави сега Атикус. Джем му обясни, че Атикус показва на съдебните заседатели как Том не крие нищо от живота си.

— Познавахте ли Майела Вайолет Юел — попита Атикус.

— Да, сър. Всеки ден минавам покрай тях, когато отивам и се връщам от плантацията.

— Чия плантация?

— Събирам памук за мистър Линк Диз.

— И през ноември ли събирахте памук?

— Не, сър. През есента и зимата работя в градината му. Работя при него цялата година, той има много пеканови дървета, има и друга работа за вършене.

— Казвате, че трябва да минавате покрай дома на Юеловци, когато отивате и се връщате от плантацията. Може ли да се мине по друг път?

— Не, сър, не зная дали има друг път.

— Том, заговаряла ли ви е тя някога?

— Разбира се, сър, когато минавам покрай тях, свалям шапка и един ден тя ме повика да й натроша един долап.

— Кога ви помоли да натрошите този долап?

— Мистър Финч, беше миналата пролет. Спомням си го, защото тогава окопавахме и аз носех мотиката си. Казах й, че нося само мотиката си, но тя каза, че имала брадва. Даде ми брадвата и аз нацепих долапа. Тя каза: „Май ще трябва да ти дам пет цента, а?“ А аз казах: „Не, госпожице, няма нужда да ми плащате.“ После си отидох в къщи. Мистър Финч, това беше миналата пролет, преди повече от година.

— А друг път ходили ли сте там?

— Да, сър.

— Кога?

— Ами ходил съм много пъти.

Съдията Тейлър инстинктивно посегна към чукчето си, но не го вдигна. Ропотът в залата затихна без негова намеса.

— При какви обстоятелства?

— Прощавайте, сър.

— Защо сте влизали в двора много пъти?

Челото на Том Робинсън се изглади.

— Тя ме викаше вътре, сър, изглежда, че всеки път, когато минавах оттам, тя все искаше да й свърша нещо дребно… да насека, да нацепя, вода да донеса. Тя…

— Плащаха ли ви за услугите?

— Не, сър, само първия път ми предложи пет цента. С удоволствие го правех, понеже мистър Юел изглежда не й помагаше никак, децата също не помагаха, а аз зная, че тя няма излишни пари.

— Къде бяха другите деца?