Воалът на нощта

Байрън стоеше в сянката под вратата на салона. От това разстояние и под този ъгъл не можеше да види нищо друго, освен светлата глава на Виктория над облегалката на стола. Виждаше и ръката й, увиснала безсилно с писмо в пръстите. Светлата, гладка коса и бялата ръка, висяща като увехнала лилия — каква болка в сърцето му.

Знаеше, че трябва да си отиде. Не можеше да отиде при нея, защото помещението беше обляно от слънце. Защото лицето му все още се усещаше напрегнато и вероятно беше цялото в мехури и рани. Въпреки това не се помръдна. Просто стоеше и я гледаше, без да знае колко време е минало. Виктория не се движеше, дори пръстите й не потръпваха и той повярва, че е заспала.

Тихи стъпки отекнаха в коридора и Байрън отстъпи настрана, за да даде път на Ани. Когато момичето влезе в салона, Виктория се обърна, но лицето й остана скрито зад високата облегалка на инвалидния стол.

— Исках да попитам дали имате нужда от нещо, милейди. Малко чай? Или една възглавница за крака ви?

— Не, благодаря, Ани. Чувствам се много добре така. Можете да си вървите.

Гласът й беше спокоен, но звучеше отнесено, сякаш идваше от някое далечно място. Може би е взела от опиума, който докторът остави за нея, каза си Байрън.

Ани се върна до вратата, погледна го плахо и бързо мина покрай него. Байрън отново остана сам в сянката. Виктория остана доста време с обърната глава, после главата й изчезна, последвана от ръката, и Байрън проумя, че е опряла глава на ръката си.

Беше време да каже нещо или да си отиде. А той нямаше нито сила, нито ум, за да й обърне гръб. Затова проговори:

— Лейди Виктория, моята сладка Цирцея. — Не беше обмислил как да започне и нежните думи се изплъзнаха от устата му като въздишка.

Виктория се стресна и Байрън чу шумолене на коприна, последвано от гласа й:

— Да? — попита тя тихо, но невярващо, сякаш се съмняваше в слуха си.

— Трябва да говоря с вас.

— За нашия договор. — Това не беше въпрос. — Разбирам. Аз наруших уговорката ни, затова присъствието ми вече не е желано. Извинявам се за неприятностите, които ви причиних, и ви уверявам, че ще си замина веднага щом се почувствам малко по-добре. — Тя говореше все по-бързо и завърши с тежка въздишка.

— Не! — Думата излезе от устата му, преди да е успял да я задържи.

— Извинете? — Столът й изскърца подозрително.

— Не — повтори рязко той. — Няма да си заминете. Договорът не е нарушен, докато не кажа, че не сте прекарали двете последни нощи в съответствие с моите желания. Но аз не го казвам. Договорът продължава да е в сила.

Темето й отново се появи — очевидно бе изправила гръб.