Воалът на нощта
- Автор: Джойс Лидия
- Серия: of night #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на нощта». Краткое содержание книги:
— Какво да ви кажа, мила — започна тя след кратко мълчание, — в тази история няма нищо интересно. Освен това не е редно да се разпространяват истории за мъртвите, нали знаете? Не, че може да причини някаква вреда, но все пак не е хубаво. Ала ако все пак се интересувате, то…
— Да, искам да чуя историята.
— Поли беше проста слугиня. Мисля, че вече споменах това…
— Да. Продължавайте.
— И така, според мен най-голямото й желание беше да прислужва в салона. Никога не се е надявала да се омъжи. Не беше красива, нали разбирате? Казвам го, макар че аз съм последният човек, който ще каже груба дума за някого. Надявам се, че и това ви е ясно. Повечето хора я смятаха за съвсем обикновено селско момиче. Това беше достатъчно, за да не може да си намери мъж, а тримата й братя още повече усложняваха положението. Освен това не беше съвсем наред с главата. Мило и услужливо момиче — винаги съм го казвала, казвам го и сега, — но доста бавно.
— Защо тогава дукът я е харесал? — попита Виктория и сама се учуди на любопитството си.
— О, скъпа, не беше това, което си мислите… не и с това момиче. Старият дук не закачаше слугините си. Обикновено си поръчваше момичета от Лийдс или от по-далечните села. Поли му стана гледачка, след като префърцунената лондонска госпожица ни напусна. Двамата прекарваха много време заедно. Представяте ли си — един полулуд старец и едно глупаво селско момиче! Мисля, че след известно време тя е престанала да го смята за луд, а той нея — за глупачка.
Шокирана от необичайната откровеност на икономката, Виктория се обърна към стаята.
— Нима твърдите, че са се влюбили един в друг?
Мисис Пибоди поклати глава.
— Не знам дали мога да го нарека любов. А и това не ме засяга. Във всеки случай дукът не промени начина си на живот, а и Поли явно не го очакваше. Но и двамата бяха много самотни, всеки по своему, и след известно време вече се разбираха много добре. Роди се малката Ани и след няколко месеца Поли умря. Тогава негова светлост се погрижи да отгледат момичето в къщата. Всички се грижехме за нея.
— Знаеше ли тя кой е баща й?
Мисис Пибоди вдигна рамене.
— Никой не го криеше, макар че негова светлост не казваше нито дума. Той беше най-затвореният човек на света. Интересното е, че в деня, преди да умре, повика Ани при себе си и изгони всички останали. Никога не съм я питала какво й е казал. Това не ме засяга.
Мисис Пибоди потъна в мълчание и Виктория отново се обърна към прозореца. Загледана във входната алея и селото зад нея, тя се замисли за господарите на Ребърн Корт.
19
Беше ранна сутрин и светлината, която влизаше през прозорците на стаята, изглеждаше бледа, но Виктория я поемаше като нектар. Но нещо дълбоко в нея й нашепваше, че това няма да заличи спомена за други, много по-нежни докосвания, че топлината на слънцето не е в състояние да замени парещата горещина на страстта, когато плътта се среща с плът…
Под нея се простираше терасата, а зад нея започваше подивялата градина, в която се беше разхождала само преди три дни. Напразно се опитваше да забрави всичко това. Погледът й се устреми към шумния, весел дрозд, който пееше в клоните на най-близкото дърво, но колкото и да се опитваше да се концентрира върху извивката на малката сива главичка, върху играта на слънчевите лъчи върху перушината, мислите й отново и отново се връщаха към сенките на къщата и към мъжа, който се криеше там. Всичко свърши повтаряше си тя, но всеки път в сърцето й се надигаше бунт и тя съзнаваше, че е безсмислено.
Макар че главата я болеше само когато я движеше твърде бързо или докосваше раната, тя се чувстваше като увита в няколко ката дрехи, които я отделяха от света и правеха всичко наоколо да изглежда нереално, почти като в сън. Настанена удобно в инвалидния стол, тя се отпусна на възглавниците. Мисис Пибоди й бе казала, че това е столът на стария дук, и оттогава тя усещаше миризмата му около себе си. Смес от изветрял опиум, камфор и гниене беше полепнала по плетения стол, сякаш за да й напомня, че дори той не й принадлежи.
— Милейди?
Виктория вдигна поглед и видя Ани да стои на вратата с писмо в ръцете.
— Пристигна писмо за вас, милейди — каза момичето, прекоси помещението и й подаде плика с безкрайно внимание, сякаш и най-малкото движение можеше да я нарани. — Ако искате, ще повикам мисис Пибоди да ви го прочете…
— Не е нужно — увери я Виктория. Пликът носеше почерка на майка й — малко доказателство, че светът извън стените на Ребърн Корт продължава да съществува.