Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Не след дълго я отведоха до очевидно употребявана пътека през върбова горичка, от която се тръгваше нагоре. Взря се между дърветата, които не бяха толкова нагъсто, и в далечината, зад шубраците и оттатък плетеници от увивни растения, забеляза къща. От комина се виеше пушек, който се сливаше със сивата мъгла, сякаш самият той създаваше пепеливата завеса.
На фона на сивия мрак, тегнещ над блатото, светлината в прозореца на къщата и се видя като блясък на злато, маяк, изгрял да посрещне изгубените, отчаяните, самотните и беззащитните. При вида на близкия край на пътуването, след толкова ужаси и несгоди, очите и се напълниха със сълзи на облекчение. Може би щяха да са и сълзи на радост, ако не бе отчаяната и нужда.
Забърза по пътеката сред върби и дъбове, през шубраци и гъста растителност и скоро се озова пред къщата. Беше издигната върху каменна основа, съградена без хоросан. Стените бяха от кедрови талпи. Под покрива се бе сгушила малка веранда, стъпалата, пред която водеха към пътеката до близкото езеро, откъдето дойде Дженсън.
Изкачи се към верандата, прескачайки стъпалата през едно, заобиколи и се озова пред уютен портал от дървени колони, отвеждащи към врата. Пред вратата имаше други стъпала, от които тръгваше очевидно използвана пътека към блатото. Сигурно хората, които получаваха покана да посетят Алтея, минаваха оттук. В сравнение с мястото, откъдето идваше Дженсън, и се видя като шосе.
Без да губи повече време, почука. Почти веднага след това отново допря кокалчетата си до дървото. В този миг вратата се отвори. Посрещна я изненаданият поглед на възрастен мъж. Прошарената му коса, очевидно някога кестенява, бе пооредяла, но все още достатъчно гъста. Не беше нито слаб, нито много едър, среден на ръст. Не беше облечен като трапер, а като занаятчия. Спретнатият му кафяв панталон не беше от груб плат, а от по-скъпа и фино изтъкана материя. По зелената му риза имаше златни пръски. Беше Фридрих — златарят.
Невярващото му лице я огледа строго, очите му не пропуснаха червената коса под качулката.
— Какво правиш тук? — попита. Имаше плътен глас, подхождащ на фигурата му, но ни най-малко любезен.
— Дойдох да се срещна с Алтея, ако е възможно.
Очите му се стрелнаха към пътеката, после пак се спряха върху Дженсън.
— Как стигна до къщата?
По подозрителното му изражение тя си даде сметка, че вероятно човекът си има начини да разбере дали е минавала по пътеката. Знаеше го от личен опит. Двете с майка и използваха подобни трикове непрекъснато, за да са сигурни, че никой не може да се промъкне незабелязано до дома им.
Дженсън посочи към гърба на къщата.
— Минах оттам. Отзад. Оттатък езерото.
— Никой не може да мине оттатък езерото. Дори аз. — Свъсеното му чело помръкна още повече. Явно нямаше намерение да приеме думите и за верни, нито да я разпитва по вече. — Лъжеш.
Дженсън остана като гръмната.
— Не лъжа. Идвам оттам. Спешно се налага да се срещна с Алтея.
— Не си поканена. Върви си. Ако ти е мил животът, няма да се отклоняваш повече от пътеката. А сега се махай.
— Но въпросът е на живот и смърт. Трябва… Вратата хлопна под носа и.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ДЖЕНСЪН СТОЕШЕ КАТО ОНЕМЯЛА пред затръшнатата току пред носа и врата. Не знаеше какво да прави. Изумлението и беше твърде голямо, за да може да почувства каквото и да било.
Отвътре се чу женски глас.
— Кой е, Фридрих?
— Знаеш кой е.
В гласа му нямаше и следа от тона, с който бе разговарял с Дженсън. Сега беше нежен, изпълнен с уважение и любов.
— Пусни я.
— Но, Алтея, не можеш…
— Пусни я, Фридрих. — В гласа и имаше укор, но не и грубост.
Дженсън усети прилив на облекчение. Възелът на разкъсващите я противоречия, който се бе втвърдил в гърлото и, докато събираше сили да почука отново, се отпусна. Вратата се отвори, този път по-бавно.
Фридрих я гледаше не като обиден или смъмрен човек, а с достойнство.
— Заповядай, Дженсън — покани я той с по-тих и любезен тон.
— Благодаря — едва пророни тя, учудена и объркана от факта, че я назова по име.
Докато влизаха, попи цялата обстановка. Въпреки горещината в блатото огънят, пукащ в камината, я зарадва с приятния си аромат и уюта, който предлагаше. Това я зарадва най-много от всичко — вътре беше сухо и уютно. Мебелите бяха семпли, но добре изработени и с резбовани орнаменти. Трапезарията имаше два малки прозореца на срещуположните странични стени. По-навътре имаше още стаи, в едната се виждаше работен плот, отрупан с инструменти и поставен под друг малък прозорец.