Луна и грош

— С удоволствие.

Станахме и той ме изведе на верандата, която опасваше къщата. Спряхме да се полюбуваме на пъстрите цветя, които буйно растяха в градината.

— Дълго време онези дивни стенописи в къщата на Стрикланд не излизаха от ума ми — каза той замислен.

Аз също мислех за това. Струваше ми се, че в тях Стрикланд най-сетне бе изразил без остатък всичко, което е носел в себе си. Работейки безмълвно, с мисълта, че това е последната му възможност, той сигурно е казал всичко, което е знаел за живота и което е предусещал. Навярно там най-сетне е намерил покой. Демонът, който го е владеел, най-сетне е бил прогонен и след като завършил този стенопис, за който целият му живот е бил само мъчителна подготовка, над неговата самотна и изтерзана душа се спуснал вечният покой, Той бил готов да умре, защото изпълнил своето предназначение на земята.

— И какво представляваше този стенопис? — попитах аз.

— Едва ли мога да ви го опиша. Беше странен н фантастичен. Видение на сътворението на света, райските градини с Адам и Ева. Това беше химн за красотата на човешкото тяло, мъжкото и женското, и възхвала на Природата — съвършена и безучастна, прекрасна и жестока. Внушаваше страховитото чувство за безбрежността на пространството и безкрайността на времето. Дърветата, които той бе нарисувал, виждам край себе си всеки ден — кокосови палми, банани, тамаринди, авокадо; но оттогава ги виждам по-различни, сякаш в тях има някакъв скрит дух, някаква магия, която уж все съм на прага да разгадая и която все ми убягва. Цветовете също ми бяха познати и все пак бяха различни. Имаха свое собствено значение. И онези голи мъже и жени. Те бяха земни, от онази глина, от която са били сътворени, и същевременно някак божествени. Виждаш човека в голотата на първичните му инстинкти и потреперваш от ужас, защото виждаш себе си.

Доктор Кутра вдигна рамене и се усмихна:

— Сигурно ще ми се смеете. Аз съм материалист и при това такъв едър и дебел мъж, същински Фалстаф, а? Лиричните настроения не ми прилягат. И навярно изглеждам глупаво. Но никога не съм виждал картина, която тъй силно да ме порази. Същото чувство изпитах, когато отидох в Сикстинската капела в Рим. И тогава също изпаднах в благоговение пред човека, който бе изписал онзи свод. Той беше гениален, а стенописът му — изумителен и божествен. Аз се почувствувах малък и незначителен. Но човек отива там подготвен за величието на Микеланджело. А тук нищо не ме бе подготвило за дивното чудо, което ме очакваше в тази туземна хижа, далеч от цивилизацията, в една гънка на планината над Таравао. Пък и Микеланджело е бил здрав и силен. Онези негови непостижими стенописи излъчват възвишено спокойствие; а тези при всичката си красота вещаеха и някаква тревога. Не зная каква бе тя. Но ме караше да се чувствувам неловко. Създаваше у мен усещането, което те обзема, когато седиш в преддверието на една стая, за която знаеш, че е пуста, но същевременно, без да разбираш защо, те измъчва ужасната мисъл, че там все пак има някой. Упрекваш се, съзнаваш, че това са само слаби нерви, и все пак, и все пак… След известно време вече не можеш да устоиш на страха, който те обзема, безпомощен си в ноктите на непонятен ужас… Да, признавам, че не съжалявах много, когато чух, че тези загадъчни шедьоври са били унищожени.