Луна и грош

Стрикланд го изгледал, подсмихнал се и се приближил към евтиното огледало в малка дървена рамка, което висяло на стената.

— Е, и?

— Не виждате ли странната промяна в лицето си? Не забелязвате ли как са наедрели чертите ви и сте добили… как да ви го опиша… книгите го наричат лъвско лице. Mon pauvre ami, трябва ли да ви казвам, че имате ужасна болест?

— Аз?

— Когато се гледате в огледалото, вие виждате типичния лик на прокажения.

— Шегувате се с мен.

— Как бих искал да е така.

— Нима искате да кажете, че имам проказа?

— За жалост в това няма съмнение.

Доктор Кутра бил обявявал смъртните присъди на много хора и никога не можел да превъзмогне ужаса, който го обземал в такъв момент. Винаги чувствувал стихийната омраза, неизбежно завладяваща обречения, когато неволно се сравнявал с доктора — здрав и жизнен, облагодетелствуван с безценната привилегия да живее, Стрикланд ги погледнал безмълвно. Върху обезобразеното му от омразната болест лице не се изписало никакво чувство.

— Те знаят ли? — попитал той най-сетне, като посочил към онези на верандата, които седели в непривично за тях и непонятно мълчание.

— Туземците познават признаците много добре рекъл докторът. — Те са се боели ди ви кажат.

Стрикланд пристъпил към вратата и погледнал навън. Лицето му трябва да е било страшно, защото те избухнали в плач и вопли; ту извисявали глас в силни викове, ту сърцераздирателно ридаели. Стрикланд не казал нищо. След като ги погледнал един миг, тон се върнал в стаята.

— Колко още ми остава да живея?

— Кой знае? Понякога болестта се проточва двайсет години. Истинско щастие е, когато протече бързо.

Стрикланд отишъл до статива си и замислено се вгледал в картината на него.

— Много път сте извървели дотук. А този, който носи важна вест, се полага да бъде възнаграден. Вземете тази картина. Сега тя не значи нищо за вас, но може би един ден ще се радвате, че я притежавате.

Доктор Кутра се възпротивил и казал, че не се нуждае от възнаграждение — вече бил върнал на Ата банкнотата от сто франка, — но Стрикланд настоял. После двамата заедно излезли на верандата. Туземците ридаели неутешимо.

— Успокой се, жено. Избърши сълзите си — рекъл Стрикланд на Ата. — Няма нищо страшно. Скоро ще те напусна.

— Нима ще те отведат оттук? — извикала тя.

По това време на острова строгата изолация на прокажените още не била задължителна и ако желаели, те можели да живеят на свобода.

— Ще отида да живея в планината — казал Стрикланд.

Тогава Ата се изправила и го погледнала в очите.

— Нека другите си отидат, ако искат, но аз няма да те оставя. Ти си моят мъж, а аз съм твоята жена. Ако ме напуснеш, ще се обеся на дървото, дето е зад къщата. Кълна се в бога.

В начина, по който казала това, имало властна решимост. Ата не била вече онова кротко и покорно туземно момиче, а твърда и силна жена. Била неузнаваема.

— Защо трябва да оставаш с мене? Можеш спокойно да се върнеш в Папеете, а там скоро ще си намериш друг бял мъж. Старата ще се грижи за децата, а Тиаре ще се радва, че се връщаш при нея.