Гордостта на завоевателите
- Автор: Зан Тимъти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гордостта на завоевателите». Краткое содержание книги:
Думите му бяха прекъснати от ярък блясък вдясно и колата рязко се наклони на една страна. Мелинда се люшна и се блъсна в рамото на Холоуей. После около нея се обви защитната аварийна мрежа и я прикова към седалката.
— Лошо ли сме ударени? — изкрещя Холоуей, за да надвика пронизителния рев на двигателя.
— Лошо — извика пилотът. — Конзолата на десния борд е отнесена… крилата са неуправляеми. Спускаме се.
Покритите с гори хълмове се приближаваха към тях с обезпокоителна бързина. Пред въздушната кола внезапно се появи едно високо дърво, но в последния момент пилотът успя да го заобиколи. Миг по-късно колата се замята между дърветата като обезумяла. Чуваше се стържене на клони по метала, скърцане и пукот.
Последва страхотен трясък и колата спря.
— Как си? — попита я Холоуей.
Мелинда примигна и отвори очи. Въздушната кола беше паднала, воят на двигателите беше спрял и като се изключеше неприятното изтръпване на кожата, където я беше притиснала предпазната мрежа, тя, изглежда, нямаше никакви наранявания.
— Да — отвърна Мелинда. — Колко време бях в безсъзнание?
— Около минута — отговори Холоуей, освободи се от защитната си мрежа, промуши ръка през нейната и натисна ключалката. — Под седалката ти има камуфлажни дрехи. Извади ги и ги облечи.
Мелинда се наведе, измъкна тежкия пакет и го разтвори. В него имаше мексиканско вълнено наметало с качулка и дебел колан, свързан с тънка тръба. Тя се плъзна напред в седалката, взе колана и сложи наметалото на гърба си. Платът беше тежък и плътен, с необичайна структура.
— Стреляла ли си с пушка „Оберон“?
— С пушка съм стреляла — каза Мелинда, изправи се на разтрепераните си крака и се огледа. Последният от пътниците, също с камуфлажно наметало, стиснал тежкокалибрена пушка в ръка, излизаше от разкъсания и деформиран метал, който допреди секунди бе представлявал врата. Крейн извади от разбитото товарно отделение още две пушки. — Но не и с такива.
— Е, сега не е време да се учиш — каза Холоуей, взе едната пушка от Крейн и поведе Мелинда към изхода. — Санитарната чанта е под пилотската седалка… вземи я! Трябва да се скрием преди да долети следващият кораб.
Въздушната кола беше направила в заобикалящата ги гора изненадващо широка просека. Тримата цивилни тъкмо се промъкваха през повалените дървета, за да се вмъкнат в храсталака. Наметалата им се развяваха от вятъра. Пилотът и помощникът му вървяха малко след тях. Помощникът накуцваше.
— Насам! — извика Холоуей и посочи втория пилот. — Крейн, ти върви с Бремер. Намерете прикритие и кротувайте. Изключете радиостанцията — завоевателите сигурно се ориентират по тях. Ако искаш да съобщиш нещо, ще свирнеш.
— Разбрано.
Холоуей и Мелинда забързаха и настигнаха втория пилот.
— Тук май е добре — каза Холоуей и посочи една ниска скала. — Как ти е глезенът, Уей?
— Не е много зле, сър — отвърна вторият пилот, но в гласа му звучеше болка. — Според мен не е счупен.
— Ей сега ще разберем — увери го Холоуей, хвана го под мишница и му помогна да се подслони под скалата. — Изпрати ли сигнал за бедствие?
— Да, сър — отговори Уей и седна на земята. — Но не получих отговор. На осем километра сме… навярно не са приели сигнала.
— Някоя от другите коли обаче може да го е приела — каза Холоуей и свали пушката от рамото си. — Виж му глезена, докторе. Не, чакай първо да свършим по-важната работа.
И посегна под наметалото й и завъртя един ключ отпред на колана. От качулката се чу тихо съскане.
— Какво е това? — попита Мелинда.
— Течен азот от резервоара в колана — обясни той и мушна ръка под собственото си наметало. — Създава отражателен слой, който екранира инфрачервеното излъчване от тялото. А ето и другата половина от миража… — Холоуей извади изпод наметалото си един дебел диск, натисна един бутон на него и го запокити към въздушната кола. — Ако това нещо работи… ще прилича повече на човешко същество от нас.
— Разбира се, ако завоевателите не разполагат с инфрачервени детектори, всичко това е губене на време — допълни Уей. — Или ако не знаят как изглежда инфрачервената емисия на човешкото тяло.
— Длъжни сме да вземем тези мерки — каза Холоуей. — Сега, докторе, можеш да се заемеш с глезена.
Мелинда внимателно свали ботуша на Уей и въпреки охлаждащия ефект от наметалото почувства по гърба си капчици пот. Тя беше лекар и беше минала всички видове упражнения. Но теорията и клиничните упражнения бяха нещо съвсем различно от живите пациенти. Истинската й хирургическа практика беше преди много години и тя съвсем не беше сигурна колко добре ще може да възстанови някогашните си умения.