Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
Кратко колебание.
— Професор Тръпка, може би ще е по-добре да ви дам тази информация след малко. Не отваряйте лявата си ръка.
— Да, разбрах. Лявата ръка, да не я отварям. Зле ли е пострадала?
— Не — отвърна колебливо образът. — Изглежда наред. Но се държите само на нея.
Шокът ме блъсна като удар в гърдите. После задействаха емисарските рефлекси и ме заля вълна от фалшиво спокойствие. От емисарите се очаква да ги владеят тия неща — събуждането на непознати места е част от подготовката. Не изпадаш в паника, просто събираш данни и се справяш със ситуацията. Преглътнах с усилие.
— Ясно.
— Сега можете да отворите очи.
Преборих се с болката от зашеметяващия изстрел и разтворих клепачи. Примигах веднъж-дваж, за да избистря зрението си, и веднага съжалих за това. Главата ми беше провиснала върху дясното рамо, тъй че виждах само петстотин метра пустота и дъното на пропастта. Студът и виенето на свят изведнъж станаха съвсем разбираеми. Висях като обесник, поддържан единствено от лявата си ръка.
Шокът отново избухна. Прогоних го с усилие и неловко извих глава, за да погледна нагоре. Юмрукът ми бе вкопчен около примка от зеленикав кабел, която се сливаше в двата края с мътносивото метално покритие. От всички страни ме обкръжаваха странно наклонени шпилове и контрафорси от същата сплав. Все още замаян от зашеметяващия лъч, аз едва след няколко секунди разпознах долната страна на гнездото. Явно, не бях падал дълго.
— Какво става, Обект? — дрезгаво попитах аз.
— Падайки, вие се хванахте за марсиански персонален кабел, който — доколкото можем да преценим функциите му — се сви и ви пренесе в сектора за възстановяване.
— Сектор за възстановяване? — Хвърлих поглед между стърчащите издатини, търсейки поне някакво безопасно място за стъпване. — И как действа системата?
— Не сме сигурни. Изглежда, от позицията, която заемате, всеки марсианец, или поне всеки възрастен марсианец, би могъл с лекота да използва околната структура, за да се добере до отворите в долната част на гнездото. Има няколко такива на разстояние…
— Добре, добре. — Вгледах се мрачно в стегнатия си юмрук. — Колко време съм бил в безсъзнание?
— Четирийсет и седем минути. Очевидно тялото ви е извънредно устойчиво на невронно-импулсни оръжия. И освен това е проектирано за оцеляване в рискова височинна среда.
Без майтап.
Просто нямах представа как фирма като „Ейшундо Органикс“ е могла да изчезне. Лично аз бих им дал най-добри препоръки. И друг път бях виждал носители с подсъзнателни програми за оцеляване, но това тук беше плод на чиста проба биотехнически гений. В замътеното ми съзнание трепнаха неясни спомени за станалото. Главозамайване, отчаян ужас и осъзнаване, че падам. Посягане към нещо едва различимо, докато ефектът на изстрела ме обгръща като заледен черен плащ. Рязко дръпване нагоре, сетне съзнанието ми гасне. Беше ме спасила някаква лаборатория, пълна с шантави биотехнолози, работещи ентусиазирано по проект отпреди триста години.
Замаяната усмивка изчезна от лицето ми, когато се опитах да преценя какво ли е станало със сухожилията и ставите след почти цял час висене на една ръка. Питах се дали ще има трайни увреждания и дали изобщо ще мога да я раздвижа.
— Къде са другите?
— Тръгнаха си. Вече са извън обсега на сензорите ми.
— Значи смятат, че съм паднал чак долу?
— Така изглежда. Мъжът, когото нарекохте Ковач, прати неколцина от служителите си да започнат претърсване в подножието на планината. Доколкото разбрах, ще се опитат да открият вашето тяло и тялото на жената, която осакатихте в престрелката.
— А Силви? Колежката ми?
— Отведоха я със себе си. Разполагам със запис на…
— Не сега. — Изкашлях се и за пръв път забелязах, че гърлото ми е пресъхнало. — Слушай, ти каза, че имало отвори. Пътища за проникване в гнездото. Къде е най-близкият?
— Зад тройния обратен шпил, вляво от вас, има отвор с диаметър деветдесет и три сантиметра.
Изпънах шия и видях за какво говори Обект 301. Обратният шпил изглеждаше досущ като двуметрова островърха шапка на вещица, смачкана на три места от удари на великански юмрук. Покриваха я неправилни синкави фасети, които отразяваха слабата светлина под гнездото и лъщяха като влажни. Най-долната деформация извиваше края на шпила почти хоризонтално и предлагаше нещо като седло, в което бих могъл да се вкопча. Дотам имаше не повече от два метра.