Пентаграм
- Автор: Славов Атанас П.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, фондация „Човешката библиотека“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пентаграм». Краткое содержание книги:
на лицето
Атанас Петков Славов
Лицето е родено в Бургас в семейство на нормални граждани. От малък е забелязан да се занимава с фантастика и други вредни за общественото спокойствие дейности. Има опасната амбиция да създава клубове, в които събира себеподобни. Пише и рисува неугодни на Системата текстове и картини, където поставя под съмнение статуквото в името на някакво въображаемо общочовешко и хуманно бъдеще. Зад граница е забелязан да получава разни награди от съмнителни организации, като Eurocon, Соцкон, World SF, Writers of the Future и други подобни. Диагностициран е с психозата, че действията му имат някакво отношение към бъдещето. Като резултат от тази мания е предизвикал и продължава да предизвиква появата на сборници и периодични издания, в които дава трибуна на други като него.
Заключение:
Наблюдаваният субект несъмнено е вреден за социалното храносмилане и демонстрира невъзторжено отношение към Системата. Препоръчва се елиминиране, но може да се остави на естествено отпадане поради икономически или възрастови причини.
Аналитик на ОБОР: Игрек Хиксов
(Отдел за борба с организираната реалност)
Накрая Ден Сир се спря върху наречието от Малкия юг, известно на всички търговци от континента. Раздразнението в него нарасна до такава степен, че вместо приветствие той рязко подхвърли:
– Как мислиш, още дълго ли ще стоим така?
Непознатият леко се усмихна и отвърна на същото наречие, като произнасяше думите с неестествена правилност:
– За теб не знам. Аз мога и още.
Ден Сир се застави да се усмихне, седна на края на стъпалото и кимна към мястото до себе си. Непознатият последва поканата. Отново се възцари мълчание. Спокойно, но настойчиво, Ден Сир попита:
– Отдалече ли си?
– Да.
Тонът на този кратък отговор ясно показваше нежелание за разговор, но ловецът не се предаде.
– Ти навярно си търговец, щом говориш на този език?
Непознатият внимателно се вгледа в лицето му и изведнъж нещо се измени. Очите му станаха топли, а в гласа му, когато заговори, се появи благожелателност към събеседника. Ден Сир реши, че са го познали. А той никога не беше виждал този човек…
– Аз говоря на всички езици – каза непознатият.
– Завиждам ти. – Ден Сир го погледна с ирония. – Как ти се отдава?
– Какво представлява всеки език? Произнесени на глас знаци, а знаците винаги са ми били подвластни, Ден Сир.
– Какво? Ти ме знаеш?!
– Познах те.
– Не съм те виждал – вдигна вежда Ден Сир.
– Но моите скулптури навярно си виждал.
Скулптури! Скулптури – знаци! Ден Сир усети, че не му стига въздухът.
– Значи ти…
Мъжът кимна и с неуловима бързина обрисува във въздуха символ – изящен, точен, с линии, стремително изчезващи навътре, нагоре, надалеч!… Под всички изваяния на Егранах беше изсечен този знак.
Скулпторът Егранах!
Ден Сир усети прилив на огън и студ. Притисна гръб до колоната, нейната твърдост и прохлада успокояваха. От вълнение гласът му изцеди нещо като хрипкав шепот:
– Ето… Това се казва неочаквана среща! Аз винаги много силно съм искал да се срещна с теб, Егранах. Докато загубих надежда… Какъв вятър те е довял тук?
– Попътен – усмихна се скулпторът. Усмивката му беше като мълния по каменносиво небе.
– Така… значи и ти си се стремял към това място? И знаеш какво трябва да се случи тук и сега?
Егранах кимна.
– Какво е то?! – ловецът чак се надигна от вълнение. Скулпторът с любопитство го погледна.
– А нима ти не знаеш?
– Точно, не.
– Тогава ще ми се наложи да обяснявам дълго… За деинорите въобще чувал ли си?
– И още как. Изчел съм всичко, което има в деерлинската библиотека. Малко е това, знам, и то все преразкази… Та нали е тъмен езикът на деинорите, не можеш го прочете. А, още… в Небесния лес ми показаха тунелите…
– Да, виждал съм ги. И това ли е?
– Това е. Е, разбира се, бях и в храма Силтам, където тези глупаци от северната секта се молят на деинорите като на богове.
– Е, да. – Егранах отново се усмихна. – Глупост не им липсва. От тях ли узна за това място? И сигурно никой не ти обясни нещо точно?
– Те просто не знаят. А ти сигурно си узнал, откъде?
– Да си чувал за Кристалната книга.
– Но тя не съществува!
Отново по лицето на Егранах прелетя неговата странна усмивка, предводителка на цяла гама от тънки и непонятни изражения.
– Съществува, Ден Сир. Аз я четох. Свърши ми работа умението да усещам всички знаци. Аз постигнах езика на деинорите…
Странни неща ставаха с Ден Сир. Отново дойде усещането за съновидение. Та само в съня се случва до желаното да стигаш лесно, всяка крачка – победа, всеки въпрос – отговор. Мечтаеше да срещнеш Егранах – и не просто го срещна, той дойде с отговорите на тайни, които те терзаят цял живот… Изглеждаше, че само една стъпка е останала до мечтата за другото, несъществуващото, прекрасното…
Ден Сир дълбоко въздъхна, погледна Егранах и виновно се усмихна: не го ли е обидил с мълчанието си? Но скулпторът сам мълчеше, потънал в свои мисли, които се мяркаха върху красивото му лице, както отблясъците на огън върху околните скали.
– Егранах!
– Да?
– Все пак, откъде ме познаваш?
– Видях, когато те водеха окован през Деерлин.
– Та това беше преди шест години! Как можа да ме познаеш, аз не приличах на човек. С копия ме заставяха да вървя и аз вървях, без нищо да виждам – кръв заливаше очите ми… Желаех само да ме оставят да легна и да умра. Двата ми крака бяха счупени… а прекосих целия град… Сам не зная как.