Пентаграм
- Автор: Славов Атанас П.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, фондация „Човешката библиотека“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пентаграм». Краткое содержание книги:
на лицето
Атанас Петков Славов
Лицето е родено в Бургас в семейство на нормални граждани. От малък е забелязан да се занимава с фантастика и други вредни за общественото спокойствие дейности. Има опасната амбиция да създава клубове, в които събира себеподобни. Пише и рисува неугодни на Системата текстове и картини, където поставя под съмнение статуквото в името на някакво въображаемо общочовешко и хуманно бъдеще. Зад граница е забелязан да получава разни награди от съмнителни организации, като Eurocon, Соцкон, World SF, Writers of the Future и други подобни. Диагностициран е с психозата, че действията му имат някакво отношение към бъдещето. Като резултат от тази мания е предизвикал и продължава да предизвиква появата на сборници и периодични издания, в които дава трибуна на други като него.
Заключение:
Наблюдаваният субект несъмнено е вреден за социалното храносмилане и демонстрира невъзторжено отношение към Системата. Препоръчва се елиминиране, но може да се остави на естествено отпадане поради икономически или възрастови причини.
Аналитик на ОБОР: Игрек Хиксов
(Отдел за борба с организираната реалност)
Вдигна поглед и срещна очите на Демона. Това не беше демон, а приятел, непознат доброжелателен странник, който му предлагаше не изход от лабиринта, а свещ, за да търси изхода.
Мълчаха дълго, загледани един в друг, и всеки мислеше за нещо свое. И това беше прекрасно – никога досега Баюн не беше изпитвал такова съгласие с друг човек, ако не се смятат Наор и Рел Ваус.
– Времето ми свърши – прекъсна тишината гостът. – Скоро ще престана да идвам тук.
В Баюн се надигна цяла вълна от думи, сблъска се в гърлото му и предизвика върху лицето му няколко мълчаливи гримаси. Изведнъж разбра, че този странен човек ще изчезне завинаги и никакви въпроси няма да стигат до него. Не го беше попитал нищо за неговия народ, за това как смятат да се отнасят към Нангар в бъдеще…
– Знам – предугади въпроса му гостът. – Знам какво искаш да ме питаш. Няма! Духове-пазители няма да имате. Дори ако съзнателно се заемете с унищожението си. В края на краищата пътникът, който знае, че към него се е засилила кола, има възможност да избере какво да прави, нали? Баюн-чи, всичко, което се случи с теб и в теб, си е твое. Предписанието само ти помогна да го намериш. Халбун беше удобен за задачата, но той си остана Халбун. А ти ставаш важен отсега нататък. И за себе си, и за своя свят… Защото тази мисъл, че светът може да бъде направен по-смислен, ще завладява все повече умове. Трябва да се търси излазът към пътя, единствено възможния за вас път, който ние не можем да измислим. Който вие единствено можете да откриете. Да го изясните като наука и изстрадате като изкуство. Тогава, Баюн-чи, много по-често ще можеш да засищаш глада на въпросите, които те ядат, защото сам ще добиваш храната за тях. А сега прощавай! – и Демона направи крачка назад.
– Почакай! – извика младият мъж, преди да е решил какво ще каже. – Тогава с Йохат… и сейфа… способностите ми бяха от Предписанието, нали?
– Да. И вече ги няма.
– А по-късно… стиховете…
– Баюн-чи – разсмя се Демона. – Нима мислиш, че при Зун Себенера е дошъл някой да го прави поет?
Смехът заглъхна само миг след собственика си и Баюн вече беше сам. Разбитата устна, макар и слабо, го болеше, упорито му се виеше свят. Широко отвори прозореца и пусна парливата мъгла вътре. Някъде долу, в невидимата шахта на улицата, провлачи крака пияница. „Не се горрр-дейте – неочаквано сочно пропя той. – Дрррругите трябва да се срамууу-ват.“ Баюн се взря напред, сякаш можеше през ватената стена да види сънно проснатата столица, огромния пулсиращ Нангар, притихналия Кондаф, напрегнатата Деара.
„Не се горрр-дейте, другите трябва да се срамууу-ват!“ – твърдяха отдолу.
Баюн вдигна глава – звездите също не се виждаха, но бяха там.
Виталертон
(новели и разкази)
Сиянието на реката
(в съавторство с Георги Арнаудов)
На Пламен Аврамов –
художника, мислителя,
непоколебимия
I.
Ден Сир се усети много странно, когато за пръв път стъпи върху тези тъмночервени плочи. Струваше му се, че под ходилата му диша живо тяло. Наистина плочите бяха твърди и грапави, но от тях лъчеше топлина – не от слънцето, а друга. Тя като че беше присъща на червения камък, както му принадлежеше и целият този безмълвен, проснат между дърветата път.
– Що за чудесия? – промърмори Ден Сир и приседна да разгледа плочата. В главата му неканена се появи убедеността, че всичко това е страшно, страшно старо…
Преди повече от трийсет столетия непонятният народ на деинорите бе строил този път, за да отпътува неизвестно къде, неизвестно кога, почти без следи и присъда на времето. И добре, че го имаше това „почти“ – то доведе тук Ден Сир.
Казваха му, че странни сенки прелитат понякога пътя, като че ли човек пробягва, но няма такъв. Като че ли деинори оживяват, бродят по Пътя и се връщат в Неизвестното спокойствие.
– Глупости, оживявали древните! – мърмореше Ден Сир. – Въпреки че май наистина… не, това са летанци… летанци са туй! Сигурно сенките им са прелитали през пътя, а докато си дигнеш главата…
Трийсет столетия този път не е тъпкан от човешки нозе, ако не се смятат любопитните. Но любопитният не е от тези, които ще посмеят да стигнат до края. В това Ден Сир беше уверен.
Той щеше да посмее. С леко накуцване, все по-нагоре по тъмночервената просека, а пред него тича само неговата, човешка сянка. Наклонът е лек. Няма умора в прекосеното му от белези тяло. Пътят изчезва назад. Завой след завой потъва в гъсталака на ниските виолетови дървета. Над пропастите висят все същите тъмночервени плочи, окачени на живи въжета от усукани лиани.