Рекет

— Господи! Само като си помисля колко пъти съм те чакал! Грубер току-що ми се обади от задния паркинг. Каза, че е забелязал кола с журналисти. Ще го водиш ли насам?

— Тъкмо се подписвам за временното му излизане от затвора.

— Докарай го до входа.

— Какво? Никой ли не ни чака отпред?

— Не. Кинкъл е лош престъпник и очакват да го докараме с кола. Слушай, ще сляза долу и ще вляза през главния вход, за да се убедя, че наоколо е чисто. Дай ми трийсет секунди.

— Трийсет секунди? С този асансьор?

— Ще сляза по стълбите.

— Добре. — Сонора прекъсна връзката. — Готов ли си, Барти?

— Ще ме покажат ли по новините? — Изглеждаше развълнуван.

— Не тази сутрин, но ако ни помогнеш, ще се постараем да те покажат днес следобед.

— Адвокатът ми ще дойде ли?

— Да. Ще пристигне, след като приключим с детектора на лъжата. Не искаш да бъде там и да те контролира, нали?

— Не — отвърна Барти.

Вече им съдействаше. Това беше добре, помисли си Сонора, докато подписваше формулярите. Беше унизително, че и Кинкъл, и Аруба искаха да направят самопризнания. Не очакваше да чуе нищо ново, освен ако не се окажеше, че наистина има трети човек.

Трябваше много да внимава. Всички в службата бяха ужасно старомодни. Птичката беше в ръцете им — в този случай птичките бяха дори две — и шефовете доволно потриваха ръце. Сонора беше настроена враждебно към тях. Знаеше какво си мислеха: ако имаш теория за конспирация, ходи да занимаваш Оливър Стоун с нея.

Но тя го искаше. Третият човек. Ангелът. Този, който опрощаваше дълговете, спасяваше живота на бебетата и въпреки това беше нахлул в един дом в предградията.

— Добре. Той е готов. — Полицайката стана и гърбът й изпука. На табелката, закачена на ревера й, пишеше: „Стубенс, Марика“.

Сонора хвана Кинкъл за ръката:

— Сандърс, моля те, огледай се наоколо. Сам каза, че на задния паркинг е спряла кола с представители на пресата, но отпред е чисто, ако изобщо е възможно да се вярва на това.

Сандърс тръгна към официалния вход:

— Изглежда, като че ли всичко е наред. Какво, ще го караме да пресече шосето с вериги на краката ли?

— Може да се придвижва и с подскоци. Нали, Барти?

— Разбира се, детективе, но не ме оставяйте да падна.

— Ще те придържам — обеща Сонора. Радиостанцията й отново изпука. Сам.

— Тук е спокойно, скъпа. Идвайте.

Сонора погледна към Сандърс:

— Аз ще го държа, а ти ще охраняваш.

— Добре.

Сонора спря на изхода и се огледа. Нищо обезпокоително. Сам тъкмо излизаше от сградата на участъка. Не се виждаха коли с антени, нито кльощави момичета с микрофони, нито хладнокръвни видеооператори с коси, вързани на конска опашка.

— Чисто е — каза тя на Сандърс.

Пазачът задържа вратата, докато извеждаха Кинкъл навън. Барти бързо влезе в ритъм — очевидно не за пръв път ходеше с вериги на краката. Плъзгаше крака по тротоара. Когато стигнаха до бордюра, Сонора го хвана за лакътя, за да му помогне да слезе на шосето, но той леко подскочи и грациозно се приземи на асфалта. Чак я изненада.