Богът на дребните неща
- Автор: Рой Арундати
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Жанет 45
- Переводчик: Леда Милева
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Богът на дребните неща». Краткое содержание книги:
Сенки, които само той виждаше.
Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.
Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.
Еста и Рахел повдигнаха малката лодка и я отнесоха до водата. Лодката изглеждаше изненадана като сърдита риба, изплувала от дълбокото на повърхността. Имаше силна нужда от слънчева светлина. Нуждаеше се от остъргване, може би от почистване, и от нищо друго.
Две щастливи сърца се издигнаха като шарени хвърчила в небесносиньото небе. Но след малко реката (с рибата в нея, с отразените в нея небе с дървета) избълбука и напълни лодката.
Бавно-бавно старата лодка потъна и се закрепи на шестото стъпало.
И сърцата на двуяйчните близнаци потънаха и се установиха на стъпалото над шестото.
Дълбоководните риби закриха уста с перки, извърнаха се настрана и се засмяха на този спектакъл.
Един бял ладиен паяк изплува с реката от лодката, опита да се спаси, но се удави. Бялата ципа, в която бяха яйцата на този женски паяк, се спука преждевременно и сто малки паячета (твърде леки, за да се удавят, и твърде малки, за да плуват) поръсиха гладката повърхност на зелената вода, преди да бъдат отнесени към морето. Към Мадагаскар, където да създадат нов тип Малайаламски Плуващи Паяци.
Не след дълго, сякаш бяха обсъждали този въпрос (макар че не бяха), близнаците започнаха да мият лодката в реката. Паяжините, калта, мъхът и лишеите отплаваха. След като я изчистиха, обърнаха я с дъното нагоре и я вдигнаха върху главите си. Като обща, капеща шапка. Еста измъкна червеното знаме от земята.
Малка процесия (знаме, оса и лодка върху крака) се отправи по позната пътечка през храсталака. Процесията избягваше копривата, познатите дупки и мравуняците. Заобиколи дълбоката яма, от която бяха копали пръст, но сега се беше превърнала в застояло блато със стръмни оранжеви брегове, а гъстата му лепкава вода бе покрита с коричка от лъскава зелена пяна. Измамно зелена морава, в която се въдеха комари, а рибите бяха тлъсти, но недостъпни.
Пътеката, която вървеше успоредно с реката, водеше до тревиста поляна, обкръжена от сгушени едно в друго дървета — кокосови орехи, кашу, манго, билимби. В края на поляната имаше ниска колиба, обърната с гръб към реката, със стени от оранжева пръст, измазани с кал, и със сламен покрив, който стигаше почти до земята, сякаш слушаше прошепвана му подземна тайна. Ниските стени на колибата бяха с цвета на пръстта, над която се издигаха, сякаш поникнали от семе за къща, посадено в земята, а от него израснали правоъгълни ребра и обградили малко пространство. Три неугледни бананови дървета растяха в предното дворче, заобиколено с ограда от преплетени палмови листа.
Лодката върху крака приближи до колибата. Незапалена газена лампа висеше на стената до вратата, мястото зад нея беше черно като сажди. Вратата беше открехната. Вътре беше тъмно. На вратата се появи черна кокошка. Бързо се прибра вътре, напълно безразлична към посетители с лодка.
Велута го нямаше вкъщи. Нито Велия Паапен. Но имаше някого.
Мъжки глас изплува от вътрешността и отекна в полянката, откъдето прозвуча самотно.
Гласът викаше едно и също нещо, пак и пак, като всеки път се издигаше в по-висок, по-истеричен регистър. Викът беше апел към една презряла гуава, която всеки миг заплашваше да се откъсне от дървото и да се размаже на земята.
Па пера-пера-пера-перака (Господин гуа-гуа-гуа-гуава,)
енде парамбил туралей.
(не прави мръсно в моя двор).
Четенде парамбил турико,
(направи мръсно в двора на брат ми)
па пера-пера-пера-перака.
(Господин гуа-гуа-гуа-гуава).
Човекът, който крещеше, беше Кутапен, по-големият брат на Велута. Той беше парализиран от гърдите надолу. Ден след ден, месец след месец, докато брат му го нямаше, а баща му ходеше на работа, Кутапен лежеше по гръб и наблюдаваше как младостта му минава край него, без дори да му каже „здрасти“. По цял ден лежеше и слушаше мълчанието на сгушените едно в друго дървета, а компания му правеше единствено надменната черна кокошка. Тъгуваше за майка си, Чела, която беше умряла в същия ъгъл на стаята, където сега лежеше той. Беше умряла след много кашляне, плюене, храчене и болки. Кутапен си спомняше, че бе забелязал как краката й умряха дълго преди нея. Как кожата им стана сива и безжизнена. Как изпълнен със страх виждаше, че смъртта пълзи по нея отдолу нагоре. Кутапен бдеше над собствените си неподвижни крака с растящ ужас. От време на време ги побутваше с пръчката, която държеше изправена в ъгъла до него, за да се отбранява от промъкнали се змии. Стъпалата му нямаха чувствителност и само защото ги виждаше, бе убеден, че все още са свързани с тялото му и са наистина негови.