Богът на дребните неща
- Автор: Рой Арундати
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Жанет 45
- Переводчик: Леда Милева
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Богът на дребните неща». Краткое содержание книги:
Сенки, които само той виждаше.
Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.
Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.
Край фабриката.
Носеше се босонога през зелената горещина, преследвана от жълта оса.
Другарят Еста беше там. Под мангостиновото дърво. Забол червено знаме в земята до себе си. Една подвижна република. Революция на един близнак с алаброс.
И на какво беше седнал?
На нещо покрито с мъх и потулено от папрат.
Като го почукаш, издаваше кух звук.
Мълчанието потъваше и се надигаше нагоре, спускаше се и се възвисяваше, изписвайки осмици.
Бляскави водни кончета кръжаха и се носеха под слънцето като пискливи детски гласове.
Пръсти с естествен цвят се бореха с папратта, отместваха камъни, разчистваха пътя. Потни длани търсеха клон или ръб, за който да се хванат. Веднъж, пак, и пак.
Всичко може да се промени в един-единствен ден.
Това наистина беше лодка. Малка дървена лодка.
Лодката, в която седна Еста, лодката, която Рахел намери.
Лодката, която Аму щеше да използва, за да прекоси реката. За да обича през нощта мъжа, когото нейните деца обичаха през деня.
Лодка толкова стара, че беше пуснала корени. Почти.
Сива стара ладия с ладийни цветя и ладийни плодове. А под нея — ивица изсъхнала трева във формата на лодка. Бързане и суетня в света под лодката.
Свят тъмен, и сух и хладен. Сега без покрив. И сляп.
Бели термити, тръгнали на работа.
Бели божи кравички, тръгнали към дома си.
Бели бръмбари бързо бягащи от светлината.
Бели скакалци с цигулки от бяло дърво.
Тъжна бяла музика.
Една бяла оса. Мъртва.
Една чуплива бяла змийска кожа, запазена на тъмно, разпадаща се на слънце.
Но щеше ли да свърши работа тази малка лодка? Не беше ли и тя прекалено стара? Прекалено разнебитена? Пътят до Акара не беше ли твърде дълъг за нея?
Двуяйчните близнаци се вглеждаха в своята река.
Миначал.
Сиво-зелена. С риба във водите. С небето и дърветата в нея. А нощем — с нащърбената жълта луна.
Когато Папачи бил момче, един тамаринд, голямо старо дърво било повалено в реката от буря. То още си беше там. Гладко, безкоро дърво, почерняло от премного зелена вода. Неподвижно плаващо дърво.
Първата третина на реката беше техен приятел. Преди да стане истински дълбока. Те познаваха хлъзгавите каменни стъпала (тринадесет), преди да започне лепкавата кал. Познаваха следобедните водорасли, които прииждаха откъм Комараком. Познаваха по-дребните риби. Плоската глупава риба палати, сребърната парал, хитрата мустаката коори.
Тук Чако ги беше учил да плуват (да джапат около дебелия корем на вуйчо си, без да бъдат придържани). Тук бяха открили особеното удоволствие да пръцнеш под водата.
Тук се бяха научили да ловят риба. Да закачат извиващите се лилави земни червеи на кукичките в края на въдичарските прътове, които Велута им беше направил от тънки стебла на жълт бамбук.
Тук се учеха на мълчание (като децата на риболовците), тук разбраха светлия език на водните кончета.
Тук се научиха да чакат. Да наблюдават. Да мислят мисли, които да не произнасят гласно. Да се движат като светкавици, когато гъвкавият жълт бамбук се извиеше надолу.
Така че тази първа третина на реката познаваха добре. Останалите две трети — не толкова.
Втората третина беше, където започваше истински дълбокото. Където течението беше бързо и силно (надолу при прилив, нагоре при отлив, когато навлизаха води откъм ръкавите на реката).
Третата третина беше отново плитка. С кафява и мътна вода. Пълна с водорасли, стрелкащи се змиорки и бавно течаща кал, която излизаше измежду пръстите на краката ти като паста за зъби.
Близнаците плуваха като тюлени и надзиравани от Чако бяха преплували реката няколко пъти; връщаха се запъхтени и опулени от усилието, като носеха камъче, клонка или листо от другия бряг — доказателство за извършения подвиг. Но средата на една достопочтена река или другият й бряг не бяха подходящо място, където децата да се задържат по-дълго, да се мотаят или да се учат на разни неща. Еста и Рахел се отнасяха към втората и третата третина на Миначал с уважението, което заслужаваха. Въпреки това преплуването на реката не беше проблем. Но преминаването с лодка, натоварена с необходимите им неща (за да изпълнят б) да се подготвят да бъдат подготвени), беше.
Гледаха от единия до другия бряг на реката с очите на старата лодка. От мястото, на което бяха застанали, не виждаха Къщата на Историята. А само нещо тъмно оттатък блатото в сърцето на изоставената каучукова плантация, откъдето се носеше цвъртене на щурци.