Книга на илюзиите
- Автор: Остер Пол Бенджамин
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-605-5
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
Дейвид Зимър, университетски преподавател по литература, изгубва семейството си в самолетна катастрофа и месеци наред се опитва да удави мъката си в алкохол. Един ден обаче нещо го изважда от болезнената апатия и той дори успява да се усмихне: това е кратко филмче с неизвестния за него комик от ерата на нямото кино Хектор Ман, мистериозен особняк, който излиза от дома си през един януарски ден на 1929 г. и повече никой не го вижда. Кой е Хектор Ман? Дейвид Зимър е заинтригуван до такава степен, че започва проучвания с намерението да напише книга за него. Един ден намира в пощенската си кутия писмо, пристигнало от малко градче в Ню Мексико и изпратено от жената на Хектор Ман, която го кани да посети отдавна смятания за мъртъв комик. Но дали той наистина е жив или това е мистификация? Зимър не знае какво да прави. Докато още се колебае, една нощ пред къщата му се появява странна жена, която му помага да вземе решение и с това изцяло променя живота му.
Преди да й отговоря, Алма се намеси и смени темата. Чувала ли си се с Хюйлър? — попита. Дишането му не звучи много добре, нали така. Много по-зле е от вчера.
Фрида въздъхна, после прокара ръце по лицето си — изтощена от недоспиване, от твърде много тревоги и притеснения. Няма да се обаждам на Хюйлър, каза тя (и говореше по-скоро на себе си, отколкото на Алма, сякаш повтаряше доводи, които бе изтъквала вече сума ти пъти), защото единственото, което ще каже Хюйлър, е „докарайте го в болницата“, а Хектор не иска да ходи там. Гади му се от болници. Накара ме да му обещая и аз му дадох дума. Никакви болници, Алма. Така че какъв е смисълът да звъним на Хюйлър?
Хектор е с пневмония, каза Алма. Има само един бял дроб и вече едва диша. Ето затова трябва да се обадиш на Хюйлър.
Той иска да умре в къщата, отговори Фрида. От два дни все това ми разправя и аз няма да му скърша хатъра. Дала съм му дума.
Аз ще го откарам до Сейнт Джоузеф, ако си преуморена, каза Алма.
Само с негово позволение, отсече Фрида. А сега не можем да го питаме, защото спи. Ще пробваме на сутринта, ако държиш, но няма да го сторя без негово позволение.
Докато двете говореха, аз вдигнах поглед и видях, че Хуан се е качил на едно столче пред печката и бърка яйца в тигана. Когато станаха, той ги прехвърли в чиния и я отнесе пред Фрида. Яйцата бяха горещи, жълти и димяха — от синия порцелан се издигаше спирала от пара, сякаш самият мирис на яйцата бе станал видим. Фрида ги погледна за миг, но сякаш не разбра за какво й ги поднасят. Все едно бяха купчинка камъни или ектоплазма, паднала току-що от космоса — но не бяха храна и дори ако ги регистрира като храна, не показа намерение да ги сложи в устата си. Вместо това си наля чаша вино, но отпи само малка глътка и я остави обратно на масата. Много внимателно побутна чашата встрани, после с другата ръка побутна и яйцата.
В лош момент ме хващате, каза ми тя. Надявах се да поговоря с вас, да ви поопозная поне малко, но изглежда това няма да е възможно.
Винаги има утре, казах аз.
Може би, отвърна тя. В този момент мисля само за този момент.
Защо не си легнеш, Фрида, каза Алма. От колко време не си спала?
Не помня. От онзи ден, струва ми се. Нощта преди да тръгнеш.
Сега съм тук, каза Алма, и Дейвид също е тук. Няма нужда всичко да вършиш сама.
Няма, каза Фрида, и не съм вършила всичко сама. Малките наистина много ми помагаха, но трябва да съм на линия, за да разговарям с него. Той е вече твърде слаб, за да говори със знаци.
Иди си почини, каза Алма. Аз ще остана с него. Можем да останем двамата с Дейвид.
Надявам се да не възразяваш, рече Фрида, но ще се чувствам много по-добре, ако останеш тук в къщата тази нощ. Професор Зимър може да спи в старата къща, но бих предпочела ти да си горе с мен. Ако нещо вземе, че се случи. Така става ли? Вече пратих Кончита да постеле леглото в голямата стая за гости.
Няма проблем, каза Алма, но не се налага Дейвид да спи в старата къща. Може да остане с мен.
А! — възкликна Фрида, сварена тотално неподготвена. А професор Зимър какво ще каже за това?
Професор Зимър одобрява плана, казах аз.
А! — възкликна тя отново и за първи път, откакто бе влязла в кухнята, се усмихна. Беше невероятна усмивка, пълна с почуда и изумление, и докато погледът й се местеше ту върху Алма, ту върху мен, усмивката се разширяваше. Мили боже, каза тя, вие двамата май не си поплювате. Кой би помислил?
Никой, канех се да отвърна, но преди думите да излязат от устата ми, звънна телефонът. Беше чудато и неочаквано и понеже се случи веднага след като Фрида каза последните си думи, изглеждаше сякаш имаше връзка между двете събития, сякаш телефонът бе иззвънял моментално в отговор на въпроса. Звънът съсипа настроението безвъзвратно, угаси веселата светлинка, която бе започнала да играе по лицето й. Фрида стана и докато я гледах как върви към телефона (окачен на стената до отворения коридор, пет-шест крачки вдясно), ми се стори, че онзи, който се обажда, ще й каже, че на нея не й е позволено да се смее. Че усмивките не са разрешени в къща, очакваща смърт. Беше откачена мисъл, но това не означаваше, че интуицията ми е погрешна. Преди прекъсването се готвех да кажа „никой“ — и когато Фрида вдигна телефона и каза „ало“, се оказа, че на отсрещната линия няма никой. Ало, каза тя. Кой се обажда? И когато никой не отговори на въпроса й, тя го повтори, после постави слушалката на мястото й. Обърна се към нас и на лицето й беше изписана тревога.