Книга на илюзиите
- Автор: Остер Пол Бенджамин
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-605-5
- Переводчик: Ангел Игов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Книга на илюзиите». Краткое содержание книги:
Дейвид Зимър, университетски преподавател по литература, изгубва семейството си в самолетна катастрофа и месеци наред се опитва да удави мъката си в алкохол. Един ден обаче нещо го изважда от болезнената апатия и той дори успява да се усмихне: това е кратко филмче с неизвестния за него комик от ерата на нямото кино Хектор Ман, мистериозен особняк, който излиза от дома си през един януарски ден на 1929 г. и повече никой не го вижда. Кой е Хектор Ман? Дейвид Зимър е заинтригуван до такава степен, че започва проучвания с намерението да напише книга за него. Един ден намира в пощенската си кутия писмо, пристигнало от малко градче в Ню Мексико и изпратено от жената на Хектор Ман, която го кани да посети отдавна смятания за мъртъв комик. Но дали той наистина е жив или това е мистификация? Зимър не знае какво да прави. Докато още се колебае, една нощ пред къщата му се появява странна жена, която му помага да вземе решение и с това изцяло променя живота му.
След онези първи трескави минути нещата поутихнаха за няколко часа. Фрида остана на втория етаж, седнала на стола, който бях заел аз по време на визитата си при Хектор, а ние двамата с Алма слязохме в кухнята, която се оказа просторно, ярко осветено помещение с каменни стени, камина и разни домакински прибори, които изглеждаха като произведени в началото на шейсетте. Почувствах се добре там, добре ми беше да седя на дългата дървена маса до Алма и да усещам докосването на ръката й на същото място, където само преди миг ме бе докоснал Хектор. Два различни жеста, два различни спомена, насложени един върху друг. Кожата ми бе станала палимпсест от мимолетни усещания, и всеки нов пласт носеше отпечатъка на собствената ми самоличност.
Вечерята се състоеше в събрани оттук-оттам неща — някои топли, някои студени: леща, сух салам, сирене, салата и бутилка червено вино. Храната ни поднесоха Хуан и Кончита, „странните малки хора, които не могат да говорят“, и макар да не отричам, че някак си ме изнервяха, бях твърде ангажиран с други неща, за да им обърна по-сериозно внимание. Алма каза, че били близнаци и се хванали на работа при Хектор и Фрида като били на осемнайсет, преди повече от двайсет години. Мислено отбелязах перфектно оформените им миниатюрни тела, грубите им селски лица, сияещите им усмивки и очевидната им добронамереност, но да гледам как Алма разговаря с тях на езика на знаците ми беше по-интересно, отколкото да гледам как те разговарят с нея. Впечатлих се, че Алма е усвоила знаците толкова добре, учудих се как изстрелва изречения с резки извивки и пируети на пръстите си и понеже това бяха пръстите на Алма, тъкмо тях исках да гледам. В края на краищата времето напредваше и скоро щяхме да си лягаме. Напук на всичко друго, което се случваше в момента, това бе предпочитаната посока на мислите ми.
Сещаш ли се за тримата братя мексиканци? — попита Алма.
Онези, дето помогнали при строежа на първата къща.
Братята Лопес. В семейството имало и четири момичета, Хуан и Кончита са най-малките деца на третата сестра. Братята Лопес подготвяли площадките за повечето от филмите на Хектор. Те самите имали общо единайсет сина и баща ми обучил пет-шест от момчетата за филмови техници. От тях се състоял екипът. Бащите сглобявали площадките и апаратурата, а синовете зареждали камерите, придвижвали платформата, грижели се още за звука и за реквизита, били осветители, разносители… това продължило с години. Като деца си играехме с Хуан и Кончита. Това са първите ми приятели на този свят.
Най-сетне Фрида слезе по стълбите и седна при нас на кухненската маса. Кончита миеше чиния на мивката (беше се качила на столче и тялото й на седемгодишно дете демонстрираше сръчността на възрастен) и в мига, в който видя Фрида, я посрещна с продължителен, питащ поглед, сякаш очакваше някакви инструкции. Фрида кимна, Кончита остави чинията, избърса си ръцете в кърпата и излезе от стаята. Не бе произнесена и дума, но явно се качваше горе при Хектор, явно се редуваха да седят при него.
По моя преценка Фрида Спелинг беше на седемдесет и девет години. След описанието на Алма очаквах да видя някаква фурия — безкомпромисна, вдъхваща страх жена, титан някакъв — но жената, която седна до нас онази вечер, беше притихнала, кротка, почти резервирана в поведението си. Без червило, без грим, без каквото и да е усилие да направи нещо с косата си, но все пак женствена, все пак красива по някакъв чезнещ, безтелесен начин. Докато я гледах, започнах да усещам, че тя е от онези редки хора, у които умът в крайна сметка надделява над материята. Възрастта не смачква такива хора. Състарява ги, но не ги променя вътрешно, и колкото по-дълго живеят, толкова по-пълно и безпрекословно въплъщават своя дух.
Извинете ме за бъркотията, професор Зимър, каза тя. Идвате в труден момент. Хектор никак не беше добре сутринта, но когато му казах, че с Алма сте напът, той настоя да остане буден. Надявам се да не му е дошло в повече.
Хубаво си поприказвахме, отвърнах. Видя ми се щастлив, че съм дошъл.
Може би не е точно щастие, но той наистина го възприема някак много — не знам как, — много силно. Създадохте голямо оживление в тази къща, професоре. Сигурна съм, че го съзнавате.