Пътят на коприната

Дворецът беше обкръжен от огромна тераса, опасана с балюстради, всичките направени от бял мрамор. В бронзови котли горяха стотици благоуханни свещи, от които въздухът беше замайващо сладък. Под тях имаше покрит с плочи двор, тих и пуст, засенен от древни борове и кипариси.

По заповед на Сартак оставиха конете си и се изкачиха до върха на мраморните стъпала.

Огромни каменни лъвове, всеки с размера на татарски кон, пазеха входа, преграден с обкована с метал врата и две по-малки от двете ѝ страни.

Очакваха пристигането им. Церемониалмайсторът с кръгла шапчица и яркочервена копринена роба беше на разположение да ги съпроводи през порталите до Приемната зала.

Наредиха на Жосеран и Уилям да си събуят ботушите. Церемониалмайсторът държеше полуботуши от бяла кожа, които трябваше да обуят, за да не изцапат коприната и златните килими вътре.

— Внимавайте да не стъпите върху прага — прошепна Сартак. Всъщност прагът беше висок до коленете му и се наложи да го прескочи. — Смята се за крайно лоша поличба и онзи, който го направи, търпи люто наказание.

— Дори пратеникът на християните ли? — попита го Жосеран.

Отговорът се изписа по лицето на Сартак. Уилям се приготви за паметния случай. Отвори кожената торба, сложи си бялата стола, а над нея пурпурната, които носеше със себе си от Рим. В едната ръка държеше илюстрованата Библия и Псалтира, а в другата мисала и сребърната кадилница. На врата си провеси сребърен кръст.

Жосеран помисли за даровете, които самият той носеше от Акра: Дамаският меч, рубините, кожените ръкавици, които се бяха изгубили при нападението на Сартак. Сети се и за бялата мантия с червения тамплиерски кръст. Възнамерявал беше да ги носи при срещата си с Великия хан, но вместо това се появи облечен като поредния татарин. Почувства се като просяк.

— Готов ли си, тамплиере? — изсумтя Уилям.

— Толкова, колкото съм.

— Ами да се изправим пред езичниците.

Жосеран пое дълбоко дъх. Уилям тръгна пред него и влезе във великия двор на Хубилай хан, като пееше Салве Регина20.