Черната корона

Камбаните за тревога огласиха следобеда и лъжицата със супа, която Камарай бе поднесъл към устата си, застина.

— Нападат? Вече? — не разбра зеленокосият елф, когато вратата се отвори и в стаята връхлетя лорд Рисафай.

— Проникнали са в града! — извика старият благородник.

Камарай усети как кръвта замръзва във вените му.

— Предатели — с горчивина отвърна Рисафай, — отведе ни към заколение, племеннико.

— Това не е честно, Рисафай — изправи се Казарада.

— Честно или не, аз отивам да умра за своя народ — избухна благородникът, — явно съм последният от семейството, който му е верен!

Рисафай изтегли меча си и излезе навън.

— Чичо! — извика Камарай и се изправи, забравил ранната си вечеря.

— Това е неговият избор, Кам — поклати глава вампирката, — той избра да ти се сърди.

— Не искам да го наранявам — поклати глава елфът.

— Той наранява теб, брат ти и самия себе си — отвърна Казарада, — а и е най-малката ни грижа.

Зеленокосият кимна, макар и с нежелание, и след броени минути излезе от покоите си в пълно бойно снаряжение, следван от покритата с люспестата си броня Казарада. Част от елфическите благородници, особено по-старите, бяха тръгнали с Рисафай, но повечето очакваха заповедите му.

— Хората ни дадоха убежище — извиси глас Камарай — и заслужават защитата ни! На рат, приятели мои! За мен бе гордост да служа редом с вас!

— А ще имаш ли нещо против да се бия редом с теб? — дочу познат глас и видя брат си. Забралото му отново бе спуснато, но очите му блестяха от нетърпение.

— С гордост — кимна Камарай, но след това приближи брат си и му прошепна: — Да не си и помислил да търсиш Агамон.

— А ако той ни намери? — отвърна също толкова тихо Тамарай.

— Тогава ще го довършим заедно — рече Казарада, която не пропускаше нищо от разговора им.

Камарай кимна и поведе елфите извън двореца, в който бяха настанени, към улиците на града, които гъмжаха от все повече скелети. Всеки, паднал от остриетата на немъртвите, се надигаше като такъв. Армията на противника непрекъснато нарастваше.