Всяко мъртво нещо [bg]

— Вие сте човекът, който прострелял убийци в мотела и счупил няколко глави в бара, нали? — попита и се усмихна. Говореше като образован човек. — Вълнуващ живот водите, а? Боли ли ви рамото?

— Наболява, да.

— И мен ме раниха в Корейската война. В бедрото. Здраво болеше. Какво ти здраво, не можех да стоя на едно място.

Примигна при спомена и замълча. Някъде наблизо загърмя. Идваше буря и наоколо притъмня. Погледнах Тайлър отново. Той също ме гледаше, но вече без усмивка.

— Г-н Паркър разследва един случай, Уолт. Той е детектив — обади се Мартин.

— Вижте, г-н Тайлър, търся едно лице — започнах аз. — Една жена. Може би я помните, казва се Катърин Демитър? Тя е малката сестра на Ейми Демитър.

— Знаех си, че не сте журналист. Алвин не би довел тук някой от тези… — замисли се за подходяща дума и я намери — … пиявици.

Отпи от кафето, бавно, тихичко, сякаш се въздържаше да коментира повече. Оставих го да премисли въпроса ми.

— Помня я — рече накрая Тайлър. — Но не си е идвала, откакто почина баща й, а това е повече от десет години. То сега за какво да си идва?

Това вече започваше да ми прилича на папагалско ехо. Много пъти бях чувал все същото изречение.

— И все пак мисля, че си е дошла. А връщането й може да има връзка само със случилото се преди години — отвърнах твърдо. — Вие сте един от малцината, останали в градчето, г-н Тайлър, вие, шерифът и неколцина други, които знаете какво е станало тогава.

Допускам, че много години не бе говорил на тази тема, на глас поне. Но съм сигурен, че не е минавал и ден, без да си мисли за случилото си; може би понякога подсъзнателно, без да си дава пълна сметка за това — като много, много стара болка, която никога не ви напуска, но заглъхва и вие я забравяте, само за да се върне по-късно и отново да напомни за себе си, та макар и съвсем слабо и далечно. Тези мисли и болката са прибавяли постепенно нови и нови бръчки по лицето му. Затова този някога красив мъж бе загубил хубостта си като прекрасна мраморна статуя с разчупени от времето черти, превърната в нещо като спомен за самата себе си.

— Знаете ли, все още я чувам понякога. Стъпки по верандата вечерно време, песните й в градината. Отначало хуквах да я намеря, сигурен, че е тя, че се е прибрала. Без да зная спя ли, сънувам ли… Но повече никога не я видях жива и след време спрях да тичам, макар че пак я чувам. Но не така често.

Може би е видял или прочел нещо в лицето, в очите ми, въпреки че вечерта настъпваше и бе почти тъмно. Нещо, което да го накара да усети съпричастието в мен и сам да го изпита. Не мога да зная със сигурност и той не даде никакъв знак, че знае нещо за мен или че имаме нещо общо, като например желание да споделиш и да чуеш чуждата скръб, но в същия миг спря да говори. И нещо неусетно помежду ни се докосна, като ръцете на двамина отколешни пътешественици, поели по дълъг, тежък път, често споделящи трудностите, намиращи упование един в друг.