Наследството на Армадата [bg]

36

Хеликоптерът „Пантерас НМ-1“ излетя от площадката си сред облаци червеникава прах и бързо започна да набира височина в утринното небе. Беше една от двете леки щурмови машини, собственост на Рамон Серато, принадлежали някога на бразилската армия. Никой не задаваше въпроса защо един уважаван бизнесмен се нуждае от двойка бронирани хеликоптери, въоръжени с 20-милиметрови бордови оръдия.

Естествено, човек с връзките на Серато просто нямаше как да има проблеми с властите, особено в тази част на страната. Той прекрасно знаеше, че похвалите на Съединените щати към правителството на Перу за успешната борба с организираната престъпност и разпространението на дрога отдавна са минало. През последните години управниците на страната се наредиха сред най-жестоките диктатори в Южна Америка и се прочуха със своята корупция и незачитане на човешките права. По тази причина това беше най-подходящото място за Серато.

Сега той спокойно наблюдаваше морето от сочна зеленина под хеликоптера. До него седяха двама от най-доверените му хора — Вертиз и Брака, които както винаги си играеха с оръжията. Вертиз механично вадеше патроните от дългия, извит като дъга пълнител на карабината си, модел колт М4, излъскваше ги до блясък в ръкава на бойното си яке, а след това ги вкарваше обратно. До него Брака съсредоточено изпробваше острието на ножа „Боуи“, с който не се разделяше никога, опитвайки се да избръсне тънките косъмчета, покриващи мускулестата му ръка. Той поддържаше трийсетсантиметровото острие в безупречно състояние и едва ли някой можеше да предположи колко кръв беше пролята с него.

Никой не проговори по време на едночасовия полет над джунглата. От време на време дърветата се разтваряха, за да разкрият мътните води на пълноводна река с много разклонения, която криволичеше по пътя си към океана. Срещу течението на едно от отклоненията пъплеше плоскодънна лодка, чийто собственик изви врат към прелитащия хеликоптер и очите му за миг срещнаха погледа на Серато, скрит зад слънчевите очила.

Следващата пролука в плътната зелена маса беше няколко километра по-нататък. Представляваше неотдавна създаден от човешка ръка кръг с диаметър около петстотин метра. От въздуха изглеждаше почти перфектен. Бе осеян с миниатюрни човешки фигури и автомобили. Екипи от дървосекачи с оранжеви униформи и каски на главите продължаваха да работят по периферията на кръглата поляна от двете страни на гигантски кран „Тайгъркет“, придвижващ се с помощта на широки вериги. Той с лекота изтръгваше вековните дървета заедно с корените им и ги трупаше на висока купчина за нарязване пред големите кръгли триони. Нямаше опасност секачите да докладват на властите какво са видели по време на дългия си работен ден. Всички те бяха на заплата при Серато и знаеха какво може да им струват развързаните езици. Но за всеки случай той държеше и голяма част от самите държавни служители. Съвсем скоро някои от тях щяха да се събудят безкрайно богати.