![Момичето и нощта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/1/6/momicheto-i-noshchta-bg-download.jpg)
Момичето и нощта [bg]
- Автор: Мюссо Гийом
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0407-0
- Переводчик: Венера Атанасова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето и нощта [bg]». Краткое содержание книги:
„Трябва да поговорим, Тома. Открих нещо. Нещо много сериозно, което…“ В ушите ми звучаха последните думи на Максим. Какво искаше да ми каже толкова спешно? Какво толкова сериозно бе открил? Бъдещето беше мрачно. Не бях стигнал до края на разследването си, но започнах да допускам, че няма да намеря Венка.
Алексис, Венка, Франсис, Максим. Списъкът на жертвите в този случай ставаше все по-дълъг. Трябваше да сложа край на това, но как? Ароматът, който изпълваше купето, ме върна в детството ми. Така ухаеше парфюмът, който някога използваше майка ми — „Джики“ на Герлен. Загадъчен и замайващ аромат, който съчетаваше свежестта на уханията на Прованс — лавандула, цитрус, розмарин — и по-дълбокия и траен мирис на кожа и цибетова мас. Известно време се наслаждавах на нотките на парфюма. Всичко отново и отново ме връщаше към майка ми.
Включих лампата на тавана. Зададох си един простичък въпрос — колко струваше такъв автомобил? Може би сто и петдесет хиляди евро. Откъде майка ми бе намерила пари да си купи такава кола? Родителите ми имаха добри пенсии и хубава къща, която бяха купили в края на 70-те години, когато недвижимите имоти на Лазурния бряг все още бяха достъпни за хората от средната класа. Но тази кола не й подхождаше. Внезапно ме осени една мисъл — Анабел н случайно ми беше оставила своя роудстър. Беше го направила умишлено. Пред очите ми изникна сцената от този следобед. Тя ме беше поставила пред свършен факт. Не ми беше оставила друг избор, освен да взема нейната кола. Но защо?
Разгледах връзката ключове. Освен този за автомобила разпознах ключа за къщата, по-дългия ключ за пощенската кутия и още един — доста внушителен, чиято горна част бе обвита с черен каучук. Последните три ключа висяха на луксозен ключодържател от зърнеста кожа с овална форма, на който бяха гравирани два хромирани инициала — А, преплетена с П. Ако А беше Анабел, какво означаваше буквата П?
Включих джипиеса и прегледах предварително записаните адреси, без да открия нищо подозрително. Избрах първия — Дом — и макар че болницата се намираше на по-малко от два километра от квартала „Констанс“, джипиесът изчисли разстояние от двайсет километра със сложен маршрут, който минаваше по брега на морето и водеше към Ница.
Развълнуван, освободих ръчната спирачка и напуснах паркинга, питайки се кое е това неизвестно място, което майка ми смяташе за свой дом.
2
Независимо от напредналия час и дъжда трафикът беше доста оживен. След по-малко от двайсет минути, следвайки инструкциите на джипиеса, стигнах до целта си — охраняван жилищен комплекс на половината път между Кан сюр Мер и Сен Пол дьо Ванс. Това беше „Парк Аурелия“, където се намираше „ергенската бърлога“ на Франсис. Точно където той беше убит. Спрях на едно закътано място на около тридесет метра от внушителната порта от ковано желязо на комплекса. След вълната от обири през миналата година охраната сигурно бе драстично засилена. И наистина, пред будката за часовите стоеше на пост пазач.
Едно мазерати ме подмина и приближи до портала. Имаше два входа. Този отляво бе предназначен за посетителите, които трябваше да се представят на пазача, докато обитателите на комплекса минаваха през десния. Един сензор сканираше регистрационния номер на колите им и автоматично отваряше портата. Без да изключвам двигателя, отделих време да помисля. Инициалите П и А се отнасяха за „Парк Аурелия“, а Франсис бе един от строителните му предприемачи. Изведнъж си спомних една подробност. Аурелия беше второто име на майка ми. Име, което между другото, тя предпочиташе пред Анабел. Осени ме прозрение — Франсис й беше подарил роудстъра.
Дали майка ми и Франсис са били любовници? Тази мисъл никога не ми беше хрумвала, но сега изобщо не ми се стори странна. Включих мигача и поех по алеята, запазена за обитателите на комплекса. Дъждът беше толкова силен, че пазачът едва ли можеше да различи лицето ми. Сензорът сканира регистрационния номер на мерцедеса и портата се отвори. Щом номерът бе регистриран, това означаваше, че майка ми е била чест посетител на това място.
Като карах бавно, следвах тесния асфалтиран път, който навлизаше сред гора от борови и маслинови дървета. Построен в края на 80-те години, „Парк Аурелия“ се беше прочул с това, че основателите му бяха реконструирали огромен средиземноморски парк, засаден с редки и екзотични дървесни видове. Тяхната дързост, за която много се писа и говори по онова време, не се ограничаваше само дотук — през територията на комплекса течеше и изкуствено създадена река.