Хари Потър и Орденът на феникса

Неколцина от новите ученици минаха плахо между масите на грифиндорци и хафълпафци — всички се стремяха да се скрият зад нечий гръб. Наистина изглеждаха съвсем дребнички и Хари беше сигурен, че когато е дошъл за пръв път тук, не е бил чак такъв малък. Той ги озари с усмивка. Русолявото хлапе до Юън Абъркръмби бе направо вцепенено — сръчка Юън и му изшушука нещо на ухото. Юън Абъркръмби изглеждаше не по-малко уплашен и хвърли ужасен поглед към Хари, който усети как усмивката изчезва от лицето му, сякаш е смрадлив сок.

— Хайде, до скоро — рече той на Рон и Хърмаяни и тръгна да излиза сам от Голямата зала: стараеше се да не обръща внимание на учениците, които си шушукаха, докато минаваше, вторачваха се в него и го сочеха.

Проправи си път през навалицата във Входната зала, заковал поглед право напред, сетне забърза нагоре по мраморното стълбище, мина напряко през няколко тайни прохода и не след дълго остави зад себе си тълпите.

Помисли си ядно, че е бил голям глупак да не го предвиди, и продължи нататък, по далеч по-безлюдните коридори горе. То оставаше да не го зяпат: два месеца по-рано бе излязъл от Тримагическия лабиринт, понесъл мъртвия си съученик с твърдението, че е видял как Лорд Волдемор си е възвърнал мощта. В края на миналата учебна година не бе имал време да обясни какво е станало и после всички се бяха разотишли за ваканцията, макар че на него много му се искаше да разкаже най-подробно пред цялото училище за страховитите събития на гробището.

Стигна дъното на коридора, водещ към общата стая на «Грифиндор», спря пред портрета на Дебелата дама и чак тогава се сети, че не знае новата парола.

— Ъъъ… — подхвана свъсен, без да откъсва очи от Дебелата дама, която поприглади копринената си розова рокля и го изгледа изпод вежди.

— Който не каже паролата, няма да влезе! — отсече тя високомерно.

— Аз я знам, Хари! — извика запъхтян някой зад него, той се обърна и видя Невил, който тичаше презглава. — Познай, моля ти се, каква е! И аз веднъж да я запомня… — Той размаха уродливото кактусче, което им беше показал във влака. — Кактус тарикатикус!

— Точно така — оповести Дебелата дама, след което портретът й се отмести и в стената отзад зейна обла дупка, през която Хари и Невил се покатериха.

Общата стая на «Грифиндор» — уютно кръгло помещение, задръстено с меки кресла и разнебитени стари маси, изглеждаше, както винаги, гостоприемно. В камината игриво припукваше огън, на който няколко ученици си грееха ръцете, преди да се приберат по спалните помещения, а Фред и Джордж Уизли пък закачаха нещо на дъската за обяви в дъното. Хари им махна за «лека нощ» и се запъти право към вратата, отвеждаща към момчешките спални, защото не беше в настроение за разговори. Невил го последва.