Дверите на ада
- Автор: Догерти Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Дверите на ада». Краткое содержание книги:
Защитата на града се води от стария враг на Александър, гъркът-отстъпник Мемнон, персиеца Оронтобат и тиванеца Ефиалт, който се е заклел да отмъсти за опустошаването на Тива. Персийските шпиони готвят клопка на Александър, защитниците на Халикарнас са убедени, че предстените му ще рухне митът за непобедимостта на македонската войска.
Докато обсадени и обсаждащи се готвят за една от най-паметните битки на древността, в македонския лагер загиват хора при загадъчни обстоятелства. Всички се домогват до тайнствен документ, от който зависи успехът на обсадата, но писарят, който трябва да го разчете, е убит. Жертвите стават все повече, и Теламон, довереният лекар на царя, отново е въвлечен в подмолните интриги на противниковите лагери. Теламон достига едва лине до адските двери, за да се добере до гнездото на предателите и да защити живота и делото на Александър.
— Говориш ли гръцки?
— Така добре, както и ти. — Слабото лице на критянина разцъфна в усмивка.
Теламон забеляза колко дълги и силни бяха ръцете му. На китките си имаше кожени ленти, а малки платнени калъфчета предпазваха пръстите на лявата му ръка. Критянинът проследи погледа му.
— Така се предпазвам — обясни той. — Иначе мазолите се разраняват непрекъснато. Искал си да ме питаш нещо.
— Да ви оставя ли? — попита офицерът.
Теламон кимна, отвори кесията си и извади сребърна монета.
— Аз не убивам хора — възрази критянинът мрачно, макар сближените му очи да бяха приковани върху среброто както на ястреб върху тлъста плячка.
— Не искам да убиваш никого — успокои го Теламон. — Аз съм лекарят на царя.
— Знам кой си. — Критянинът го погледна в очите. — Твоя е онази червенокоса прислужница, която задяваме с приятелите ми. Ти не предпочиташ мъжете, защо тогава предлагаш на критски стрелец сребро?
— Искам да огледам лъка ти.
— Той е свещен.
— Затова ти плащам.
Критянинът грабна монетата и му подаде лъка. Теламон го разгледа с любопитство. Беше направен от няколко парчета дърво и здрава тетива.
— Прави се от дрян и ясен — обясни критянинът. — Стрелите също. Могат да бъдат с гладко или назъбено острие, както предпочиташ. Тетивата е от черво, но можеш да използваш и връв. Перата от лешояди са най-подходящи за стрелите.
Стрелецът подаде на Теламон и една от тях. Лекарят я зареди и вдигна лъка, сякаш се канеше да стреля във въздуха. Беше несръчен и си спомни как Клит го мъмреше по време на ученията в Миеза.
— Не те бива много, а? — Критянинът взе лъка и стрелата. — По-трудно е, отколкото си мислиш.
Той зареди стрелата и с два пръста на лявата си ръка опъна лъка. Блестящото острие сочеше право към гърдите на Теламон.
— На това разстояние — промърмори критянинът — ще те пронижа.
— А ако бягам?
— Ще трябва да тичаш по-бързо от вятъра! В ясен и безветрен ден — продължи стрелецът — мога да те сваля на двеста метра разстояние. — Той свали лъка. — Гледа ли как стреляхме срещу защитниците на Халикарнас?
— Точно това исках да те попитам. Да се срещнем извън лагера. — Теламон посочи зад гърба си. — На входа на вилата. Кажи на командира си да ти даде няколко парчета пергамент.
Критянинът изглеждаше озадачен.
— Ти взе парите — обясни Теламон. — Искам да пратя съобщение.
Той излезе от лагера и седна край входа на вилата, загледан в прашния път. Спомни си стрелците при обсадата — гъвкави, бързоподвижни фигури, които пускаха стрела след стрела, а те изпълваха въздуха като черен дъжд. Чу някакъв шум. Критянинът беше обул сандали и носеше лъка, както и няколко късчета мазен пергамент.
— Беше ли при обсадата? — попита Теламон, докато се изправяше.
— Да, имах късмет да се отърва.
— Би ли могъл да пратиш стрела зад стените?
— Разбира се: почти нямаше вятър и колкото повече се приближавахме, толкова по-лесно ставаше. Ако събереш накуп много стрелци — заяви критянинът — и се целиш в определено място със сигурност ще улучиш някого или нещо.
Теламон си спомни, че Александър стоял навън и гледал нощното небе.
— Ами запалена стрела?
— Това е лесно — отвърна стрелецът и извади стрела от колчана си. — Слагаш малко катран близо до върха, зареждаш, палиш стрелата и я изстрелваш колкото се може по-бързо.
— Няма ли да се подпали дървото?
— Не веднага, първо трябва да изгори катранът. Но можеш да избереш по-дълга стрела.
— Покажи ми.
Критянинът зареди стрелата и наведе върха й, все едно го палеше.
— Сега острието гори. — Той бързо вдигна лъка, дръпна тетивата към ухото си и я отпусна. Теламон едва видя как тя изчезна в небето.
— В тъмна нощ — обясни критянинът — ще я видиш съвсем ясно. Когато започне да пада, пламъкът се увеличава.
— А ако трябва да пратиш съобщение? Критянинът извади друга стрела от колчана.
— Къде ще сложиш пергамента?
— В двата края на стрелата, но не трябва да бъде много. Ще ти покажа. — Той се наведе, взе парче пергамент и го уви около стрелата, после извади парче връв от кесията си и го привърза стегнато. — Гледай сега какво ще стане.
Отново зареди и пусна стрелата по посока на дърветата. Този път тя се заби надолу.
— Разбираш ли за какво говоря? — Критянинът извади нова стрела. — Тялото й е идеално балансирано. — Той потупа черните пера от лешояд. — С перата и с острието. Ако сложиш тежест в единия край, няма да може да лети.