Скитникът между звездите

А нагоре на юг в големите гори идваха римляните, всичките бойци, които ни притискаха назад към хароброгите. Това беше потъпкване на народи поради липса на площ; но ние научихме римляните какво значи да се сражаваш, макар да си кажем истината, и те ни дадоха не по-лош урок.

Но аз все не можех да забравя слънцето на юга, което бях зърнал от корабите на Агард, и съдбата ми пожела в това преселване на юг на тевтонците да бъда хванат в плен от римляните и да бъда отведен в морето, което не бях видял, откакто се бях отделил от източните англи. Направиха ме роб-гребец на галерите, и като роб-гребец най-сетне дойдох в Рим.

Много дълга е историята затова как станах свободен гражданин и войн и как, когато станах тридесетгодишен отпътувах за Александрия, а от Александрия за Ерусалим. Все пак това, което разказах за времето, откакто съм бил кръстен в кърчага с медовина на Тостиг Лодброг, трябваше да го разкажа, за да можете да разберете какъв човек влизе през Яфската порта и притегли всичките погледи към себе си.

Имаше защо да гледат. Те всички бяха дребно племе, с по-дребни кости и с по-малки мишци, тези римляни и юдеи, а върху такъв русокос мъж като мен очите им никога не бяха се спирали. Навред по тесните улици те ми отваряха път, но спираха с широко отворени очи пред този жълтокос мъж от север или бог знае от къде, защото нямаха никаква представа за това.

Всъщност всичките войски на Пилат бяха другоплеменни, освен шепата римляни в двореца и двадесетината римляни дошли с мен. Много често съм установявал, че другоплеменните войници бяха добри бойци, но никога човек не можеше да се осланя на тях с такава сигурност, както на римляните. Те наистина бяха по-добри войни през цялата година, отколкото ние северняците, които се биехме с голямо въодушевление и изпадахме в много мрачни настроения. Римляните бяха винаги улегнали и човек можеше да им се довери.

Имаше една жена от двора на Антипа, приятелка на Пилатовата жена, която видях при Пилат вечерта, когато пристигнах. Ще я нарека Мириам, защото Мириам е името, с което я наричах, когато я любех. Ако беше само трудно да се опише чарът на жените, щях да опиша Мириам. Но как може да се опише с думи чувството? За чара на жената няма думи. Той е различен от възприятието, което прераства в умствено разсъждение, защото възниква от усещане и преминава в душевно вълнение, което, нека признаем, не нищо друго освен едно свръхусещане.

Общо взето всяка жена притежава един основен чар за всеки мъж. Когато този чар се превърне от общ в частен, ние го наричаме любов. Мириам притежаваше този частен чар за мен. Аз наистина бях съучастник в нейния чар. Половината от него беше моя собствен мъжки живот, който се устремяваше и я посрещаше с широко отворени обятия и превръщаше в мене всичко, което представляваше тя, в желание, плюс цялото ми желание за нея.

Мириам беше великолепна жена. Употребявам тази дума съзнателно. Имаше чудесно тяло, величествена, по-висока на ръст и с по-чисти черти от средна юдейка. Беше аристократична по обществено положение; беше аристократична по природа. В постъпките си беше великодушна, щедра. Отличаваше се с ум, отличаваше се с духовитост, а над всичко се отличаваше с женственост. Както ще видите именно нейната женственост се оказа предателска за нея и за мен накрая. Чернокоса, с маслиненомургава кожа, продълговато лице, косата й беше синкавочерна в своята чернота, а очите — два черни кладенеца. Човек не можеше да срешне по-подчертани типове на блондин и брюнетка от нас двамата.