Скитникът между звездите

— Хо-хо-хо! — ревял от смях Тостиг Лодброд, когато кучетата задърпали и замачкали стареца и мен, и вълчата кожа.

Но Лингорд успял да се изправи и спасил и мен, но вълчата кожа останала у кучетата.

Тостиг Лодброд допил медовината и ме загледал пред Лингорд, който знаел, че няма смисъл да търси милост там, където тя не е позната.

— Завързак! — рекъл Тостиг — Кълна се в Один, жените на северните дани за нищо не ги бива. Раждат джуджета, а не мъже. За какво става това нещо? От него никога не ще излезе мъж! Слушай Лингорд, отгледай го да стане чашник в Брунанбур. И поглеждай кучетата да не го излапат по погрешка като някоя мръвка, паднала от масата.

Не съм знаел женска грижа. Старият Лингорд бе бабата и кърмачката, а за детска стая са служили люшкащи се палуби и тропотът и блъскането на мъже в бой и буря. Господ знае как съм останал жив в невръстното детинство. Трябва да съм се родил железен в железен ден, защото останах жив и опровергах прокобата на Тостиг, че ще бъда джудже. Аз надраснах всички чаши и кани, и много скоро той не можеше наполовина да ме удави в своя кърчаг за медовина. Последното беше любимият му подвиг. Това бе недодяланият му хумор, смехория, която смяташе за изтънчена духовитост.

Първите ми спомени са за Тостиг Лодброговите остроноси кораби и бойците, и за залата за пиршества в Бурнанбур, когато корабите лежаха, изтегнати на брега на замръзналия фиорд. Защото мен ме направиха чашник и сред най-ранните ми възпоменания е моето шъпуркане с напълнения с вино череп на Гутлаф към седналия начело на масата Тостиг, който крещеше, вирнал глава към мертеците. Те бяха луди хора, от луди по-луди, но за мен, който не познавах друго, това беше обикновеният начин на живот. Те бяха хора, които лесно изпадаха в ярост и бързо се сражаваха. Мислите им бяха стръвни, така и яденето им беше стръвно, стръвно бе и пиенето им. И аз разтях и ставах като тях. Как иначе можех да порасна, щом поднасях питието на ревнали пияници и скалди22, които пееха за Хиали и за смелия Хогни, и за златото на Нифлунг, и как Гудрун отмъстила на Атли, като му дала да изяде сърцата на неговите деца и нейното, докато боят бушувал между пейките, късал завесите, плячкосвани от южните брегове, и отрупвал масата на пиршеството с пресни трупове.