Ана Каренина

— Да, днес всичко вече се усъвършенствува — каза Степан Аркадич, като се прозяваше влажно и блажено. — Например театрите и тия увеселителни… а-а-а! — прозяваше се той. — Навред електрическа светлина… а-а!

— Да, електрическа светлина — каза Левин. — Да. Ами де е Вронски сега? — попита тон, оставил изведнъж сапуна.

— Вронски ли? — прекъсна прозявката си Степан Аркадич. — Той е в Петербург. Замина си наскоро след тебе и след това вече не е идвал нито веднъж в Москва. И знаеш ли, Костя, ще ти кажа истината — продължи тон, като се облакъти на масата и опря на ръката хубавото си румено лице, на което светеха като звезди мазните му добри и сънливи очи. — Вината беше в тебе. Ти се изплаши от съперника си. А аз, както ти казвах и тогава, не зная на чия страна имаше повече шансове. Защо ти не направи решителната стъпка? Тогава аз ти казвах, че… — Той се прозина само с челюстите, без да отвори уста.

„Дали знае, или не, че съм направил предложение? — помисли Левин, като го гледаше. — Да, има нещо хитро, дипломатично в лицето му“ — и чувствувайки, че се изчервява, той мълчаливо гледаше Степан Аркадич право в очите.

— Ако тогава е имало нещо от нейна страна, то е било увлечение от външността — продължи Облонски. — Тоя, знаеш, блестящ аристократизъм и бъдещото положение в обществото са подействували не на нея, а на майка й.

Левин се намръщи. Обидата от отказа, която той бе изживял, загоря в сърцето му като прясна, току-що получена рана. Той беше у дома си, а у дома и стените помагат.

— Чакай, чакай — започна той, като прекъсна Облонски, — ти казваш: аристократизъм. Но позволи ми да те попитам, в какво се състои аристократизмът на Вронски или на когото и да било — тоя аристократизъм, поради който съм могъл да бъда пренебрегнат? Ти смяташ Вронски за аристократ, но аз не го смятам. Човекът, чийто баща се е издигнал с лукавство, чиято майка кой знае с колко души е имала връзки… Не, извини ме, но аз смятам за аристократ себе си и хора като мене, които могат да посочат в миналото три-четири честни поколения от рода си, които са се намирали на най-високо стъпало на образованието (дарбата и умът са нещо отделно) и които никога пред никого не са се подмазвали и от никого не са се нуждаели, както са живели баща ми и дядо ми. И аз познавам мнозина такива. Тебе ти се струва низко, че броя дърветата в гората, а ти подаряваш тридесет хиляди рубли на Рябинин; но ти ще получиш наем от земята и не знам още какво, а аз няма да получа, и затова скъпя онова, що съм наследил или съм спечелил с труд… Аристократи сме ние, а не ония, които могат да съществуват само благодарение на подаянията от силните на тоя свят и които могат да се подкупят за двадесет копейки.