Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
И наистина Левин не беше разположен и въпреки цялото си желание да бъде приветлив и любезен с милия си гостенин, не можеше да си наложи. Съобщението, че Кити не се е омъжила, започваше постепенно да го опиянява.
Кити не се е омъжила и е болна, болна е от любов към човека, който я е пренебрегнал. Тая обида сякаш засягаше него. Вронски бе пренебрегнал нея, а тя пренебрегна него, Левин. Следователно Вронски има право да презира Левин и затова е негов враг. Но Левин съвсем не мислеше за това. Той смътно чувствуваше, че има нещо оскърбително за него, но сега не се сърдеше за онова, което бе го разстроило, а се обиждаше от всичко, което ставаше пред очите му. Глупавата продажба на гората, измамата, в която бе попаднал Облонски и която бе станала в къщата му, го ядосваше.
— Е, свърши ли? — попита той, когато срещна Степан Аркадич в горния етаж. — Искаш ли да вечеряш?
— Да, няма да се откажа. Какъв апетит имам тук на село — чудо! Но защо не покани Рябинин да си хапне?
— Да върви по дяволите!
— Ама как се отнасяш с него! — каза Облонски. — Дори не му подаде ръка. Защо да не му подадеш ръка?
— Защото не подавам ръка на лакея си, а лакеят е сто пъти по-добър от него.
— Какъв ретроград си бил наистина! А къде остана сливането на съсловията? — попита Облонски.
— Комуто е приятно да се слива — на добър му път, а на мен ми е противно това.
— Както виждам, ти си наистина ретроград.
— Право да ти кажа, никога не съм мислил какъв съм. Аз съм Константин Левин и нищо повече.
— И то Константин Левин, който няма никак настроение — засмяно каза Степан Аркадич.
— Да, нямам настроение и знаеш ли от какво? От твоята, извинявай, глупава продажба…
Степан Аркадич добродушно се намръщи, като човек, когото обиждат и дразнят без причина.
— Е, стига вече! — каза той. — Кога е било някой да продаде нещо и да не му кажат веднага след продажбата: „Струва много повече.“ А докато го продава, никой не дава цена… Не, аз виждам, че ти имаш зъб на тоя нещастен Рябинин.
— Може и да имам. А знаеш ли защо? Ще кажеш пак, че съм ретроград или кой знае още каква страшна дума; но все пак мене ме е яд и ми е обидно, като виждам това всестранно обедняване на дворянството, към което принадлежа, и въпреки сливането на съсловията радвам се, че принадлежа… И това обедняване не е поради разкош — то би било нищо; да живееш господарски, е дворянска работа, само дворяните умеят да правят това. Сега селяните закупуват земята наоколо — това не ми се вижда обидно. Господарят не работи нищо, селянинът работи и изтласква излишния човек. Така трябва и да бъде. И аз съм доволен много от селянина. Но мене ми е обидно, като гледам това обедняване поради някаква, не зная как да се изразя, наивност. Тук някой арендатор поляк купува на безценица чудесно имение от някоя дворянка, която живее в Ница. Там дават на някой търговец под наем по една рубла на десетината земя, която струва десет рубли. Тук ти без всякаква причина подари тридесет хиляди рубли на тоя мошеник.
— Но какво да правя? Нима трябва да броя всяко дърво?
— Непременно трябва да се брои. Ето ти не си ги броил, но Рябинин ги е броил. Децата на Рябинин ще имат средства да живеят и да получат образование, а твоите май няма да имат!
— Е, извини ме, но в това броене има нещо мизерно. Ние си имаме своите занятия, те си имат своите, трябва и те да печелят. Впрочем работата е свършена — край. А ето и пържените яйца на очи, които обичам най-много. Агафия Михайловна ще ни даде и от оная чудесна ракийка…
Степан Аркадич седна до масата и започна да се шегува с Агафия Михайловна, като я уверяваше, че отдавна не е виждал такъв обед и такава вечеря.
— Поне вие ме похвалете — каза Агафия Михайловна, — а то на Константин Дмитрич, каквото и да му поднесеш, дори и корица хлебец — хапне набързо и тръгва.
Колкото и да се мъчеше да надвие настроението си, Левин беше мрачен и мълчалив. Трябваше да зададе един въпрос на Степан Аркадич, но не можеше да се реши и не намираше нито форма, нито време как и кога да го зададе. Степан Аркадич беше вече в стаята си в долния етаж, съблече се, отново се изми, облече басмената си нощница и си легна, а Левин все се бавеше в стаята му, приказваше за разни незначителни неща и не намираше сили да пита за това, което го интересуваше.
— Колко чудно правят сега сапуна! — каза той, като разглеждаше и въртеше миризливото късче сапун, което Агафия Михайловна бе приготвила за гостенина, но с което Облонски не си послужи. — Погледни, та това е произведение на изкуството.