Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Беше 9:23. Вилърс щеше да влезе след седем минути. Дийн Пауъл и помощникът му — млад прокурор на име Джъстин Морхаус, тихо разговаряха и преглеждаха документите си на няколко крачки вляво от тях.
— Дженифър.
Обърнаха се и видяха доктор Кен Лайтнър, който се бе приближил до парапета. Дженифър стана, отиде до него и го прегърна. Единият от приставите бързо се приближи, но Фримън го спря с жест и той не ги раздели. Така или иначе цялата сцена продължи само няколко секунди. След това Дженифър целуна Лайтнър по бузата и се върна на мястото си.
Харди реши, както и Фримън, че трябва да я предупреди да внимава с подобен род публични изяви. Твърде лесно можеха да се изтълкуват погрешно. Двамата адвокати знаеха каква е връзката между клиентката и психиатъра, но нямаше да им е лесно да я разяснят на съдебните заседатели. Не биха приели добре жена, обвинена в убийството на двама съпрузи, която прегръща друг мъж в началото на процеса си. Определено. Дженифър, Фримън и Харди се приближиха един до друг и започнаха тихо да си говорят. Влезе Теръл и размени няколко думи с Дийн Пауъл.
Въпреки че нямаше да участва активно на този етап, Харди чувстваше устата си пресъхнала, а стомахът му беше свит на топка. Обърна се, за да си налее чаша вода и в този момент вратата зад мястото на съдията се отвори и секретарят извика напевно, че всички трябва да станат, защото заседанието на 25-и отдел на областния и градски съд на Сан Франциско е започнало под председателството на съдия Джоана Вилърс.
Процедурата за разпит и подбор на съдебни заседатели в щата Калифорния се бе променила коренно след юни 1991 година. Преди това представителите на двете страни имаха право да задават на кандидатите всякакви въпроси: Как си изкарват хляба? Колко братя и сестри имат? Какво е хобито им? Кои са любимите им книги или филми? Обичат ли животните? Котките? Аквариумните рибки? Можеше да мине всичко, стига по някакъв начин да разкриваше характера на дадения кандидат. Нерядко въпросите представляваха зле прикрити пледоарии, целящи да предубедят съответният кандидат. Поради всичко това процедурата при тежко наказателно дело като това спокойно можеше да се проточи два месеца, а понякога и повече.
След промяната обаче всичко премина в ръцете на съдията и както се предвиждаше, свършваше доста по-бързо. Страните имаха право да представят на съдията въпросите, които искат да бъдат зададени, но той имаше право да ги отхвърли. Самият Фримън бе поискал да му се позволи лично да зададе въпроси на някои от кандидатите, но му бе отказано.
Представителите на страните запазваха правото да отхвърлят по двайсет кандидатури — по каквато и да било причина или без причина, но така или иначе главният контрол беше в ръцете на съдията — той ръководеше представлението.
Питаха съдебните заседатели дали са запознати със случая от пресата, дали ще могат да заседават в продължение на три месеца, дали съвестта им позволява да гласуват, ако знаят, че е възможно обвиняемата да получи смъртно наказание. След анкетата, от първите осемдесет кандидати щяха да останат може би четирима. После Вилърс щеше да призове нови осемдесет. Избраните щяха да бъдат помолени да се явят в края на септември, за да оформят групата, от която окончателно да се определят дванайсетте съдебни заседатели плюс шестте резерви.
Ако не беше с полукръглите си очила за четене, съдия Вилърс напълно щеше да отговаря на представите на Харди за Жана д’Арк на средна възраст. С шлема си от сива коса, с добродушното си, приятно лице, Вилърс би могла да мине за директорка на училище — справедлива и твърда, може би дарена дори с чувство за хумор.
Но, както Фримън бе казал на Харди след като научиха, че им се е паднала тя, външният вид би могъл да заблуждава. Вилърс никак не обичаше да се шегува, а в съда беше властна, дори тиранична. Според Дейвид не само късметът — както би трябвало — бе повлиял, за да попадне това сериозно дело в нейната зала. Струваше му се, че зад всичко това надушва пъклените машинации на Дийн Пауъл.
Освен всичко друго, беше най-малко вероятно нейна присъда да бъде отменена при обжалването. Ако Пауъл спечелеше делото, връщане назад нямаше да има.