Тринадесетият съдебен заседател
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тринадесетият съдебен заседател». Краткое содержание книги:
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Телефонът — вероятно в кабинета на Джоди Бахман — иззвъня десетина пъти, преди да се чуе гласът по телефонния секретар. Харди продиктува името си, обясни накратко за какво става дума и разочаровано затвори.
Стана, хвърли последната стреличка от бюрото си и отиде до прозореца. Въпреки всичко се чувстваше донякъде окуражен. Най-накрая бе открил каква е връзката между Лари Уит и „Крейн и Крейн“. След като бе намерил листчето с телефонния номер, не се съмняваше, че има такава, но не бе успял да разбере точно каква е тя. Сега бе успял. Стана му приятно — както от течението в кабинета. Чувстваше се добре, когато откриваше факти.
Естествено, съвсем друг въпрос беше какво означават тези факти, какво могат да подкрепят или опровергаят, и понеже беше петък следобед, не бе в настроение да продължава в същия дух. Засега не бе намерил път, който да води към истината.
Къде щеше да го заведе новооткритият факт?
Според полицията в Лос Анджелес Симпсън Крейн и жена му бяха убити от наемник, макар и да нямаше преки доказателства за това. Фирмата на Симпсън — или един от нейните служители — се занимаваше с делата на медицинския център „Йерба Буена“, където бе работил Лари Уит. Дори и гений като Дейвид би се затруднил да каже какво точно означаваше това.
Така или иначе Харди беше доволен, че е свършил работата си. Очакваше Бахман да го потърси и да научи повече подробности преди да започне делото, до което щеше да мине още поне месец. Глицки се бе съгласил, макар и неохотно, да провери къде са били майката и бащата на Мелиса Роумън в деня на убийството. Би могъл да се срещне още веднъж и с Нанси Дистефано, да се опита да научи какво са правили Фил и Том.
Беше открил достатъчно възможни извършители. Засега обаче основната му работа беше да помага на Дейвид Фримън, да проучва юридическите проблеми, които неминуемо щяха да възникнат, да се готви за своя етап от процеса, ако Дженифър бъде осъдена.
Щеше да види какво може да постигне Дейвид Фримън с мозъка си, с пословичния си, но и нерядко руган талант.
Част трета
27
В понеделник, 18 юли, Оскар Томасино бе изпратил „Народът на щат Калифорния срещу Дженифър Лий Уит“ в 25-и отдел, при съдия Джоана Вилърс от Върховния съд. Тази процедура бе последвана от порой официални искания и откази. Изборът на съдебни заседатели беше насрочен за 23 август.
Дейвид Фримън веднага подаде иск за отпадане на обвиненията въз основа на алинея 955 от наказателния кодекс, поради липса на достатъчно доказателства. Както се и очакваше, съдия Вилърс го отхвърли. След като на предварителния процес бе решено, че има основания за връчване на обвинителен акт, само удивително смел или глупав съдия би могъл да не се съобрази с това решение.
Косата на Дженифър бе израсла, синините ги нямаше. Когато се появи за първи път в съдебната зала, придружена от двамата пристави, публиката зашумя — обвиняемата приличаше на кинозвезда.
Нямаше ги червените затворнически дрехи, нямаше ги белезниците и веригата на краката. Съдия Вилърс под давлението на Фримън се бе съгласила, че това би било дискриминация по отношение на обвиняемата. Нямаше нужда и да я оковават за стола. Дори и Пауъл не допускаше, че Дженифър ще се опита да избяга от съдебната зала, при все бягството й от затвора.
Дженифър беше с ниски обувки, найлонови чорапи и елегантна рокля, която откриваше хубавите й колене. Фримън се бе погрижил в затвора да отиде фризьор, за да оправи прическата й и сега косата й беше чиста и женствена, но не екстравагантна. Малки диамантени обеци, добре премерен грим. Въведоха я преди да влезе съдията, докато журналистите и осемдесетте кандидати за съдебни заседатели заемаха местата си зад парапета. Харди, който разговаряше с Фримън на масата на защитата вляво, чу шума в залата и млъкна.
— Боже мой! — възкликна той.
Фримън се обърна. Проблеснаха няколко фотосветкавици — Вилърс щеше да сложи край на това още с влизането си, но засега Дженифър беше лесна плячка. Тя се усмихна — или се смущаваше или позираше — и проблеснаха още няколко светкавици.
Приставите я отведоха при Фримън, който я прегърна бащински през кръста и я отведе на масата между себе си и Харди.
— Изглеждаш добре — каза й той. — Точно както трябва.
— Страх ме е — отвърна Дженифър.
— Това е нормално. Седни тук и се успокой, това се иска от теб.
Харди забеляза, че ръцете й треперят. Тя сплете пръсти пред себе си, а Фримън седна и покри дланите й с едната от кокалестите си лапи.
През последните няколко седмици, докато подготвяха окончателната защитна стратегия, Харди бе забелязал, че първоначалната враждебност между Дейвид и Дженифър се разсейва. Сега, макар и Фримън все още да бе убеден във вината й, някак си бе успял да убеди клиентката си, че е неин най-добър и достоен за доверието й приятел — че е единственото й спасение. И тя се бе вкопчила в него като удавник за сламка. Харди нямаше нищо против това, още повече самият той все още не беше изиграл основната си роля — а тя не беше на свръзка между Дженифър и Дейвид Фримън.