Цивилна кампания

Биърли махна с ръка.

— Под коленете, ако толкова не можеш да се удържиш — каза Забо. — А най-добре коленете да са раздалечени.

Доно веднага размести краката си, като ги скръсти при глезените, но не пропусна да отбележи:

— И Биърли седи така.

— Биърли не е най-добрият мъжки образец за подражание.

Биърли се нацупи.

— Ама наистина, Забо, как може да си толкова жесток? И то при положение, че спасих старата ти родна крепост.

Никой не му обърна внимание.

— А Иван става ли? — попита Доно гвардееца, като оглеждаше замислено обекта на въпроса си.

Иван внезапно изпадна в неведение къде да сложи краката си, да не говорим за ръцете.

— Хм, донякъде. Най-добрият образец за подражание, стига да си спомняш как точно се движеше, е Арал Воркосиган. Виж, това е истинска енергия в действие. Синът му също не се справя зле, успява някак да изглежда доста по-едър от действителните си размери. Въпреки че при младия лорд Воркосиган това е донякъде заучено. На граф Воркосиган му идва отвътре.

Плътните черни вежди на лорд Доно литнаха нагоре, той стана, пресече стаята, завъртя стола пред писалището и го възседна на обратно, кръстосал ръце върху облегалката. Подпря брадичка на ръцете си и ги изгледа страховито.

— Ха! Това ми е познато — каза Забо. — Не е зле, но има какво още да се желае. Разпери повече лактите.

Доно се ухили, после скочи, отиде до дрешника на Пиер, отвори широко вратите и започна да рови из съдържанието му. Една униформена туника на Дом Ворутиър литна към леглото, последвана от панталон и риза. После излетяха чифт високи ботуши. Доно изскочи от дрешника, прашен и със светнали очи.

— Пиер не беше много по-висок от мен, а и обувките му винаги са ми ставали, стига да ги нося с дебели чорапи. Погрижи се утре да дойде някоя шивачка…

— Шивач — поправи го Забо.

— Шивач, и ще видим колко от тези ще мога да използвам в случай на нужда.

— Разбрано, милорд.

Доно започна да разкопчава черната си туника.

— Мисля, че вече ми е време да си тръгвам — каза Иван.

— Седнете, ако обичате, лорд Ворпатрил — каза гвардеец Забо.

— Да, ела да седнеш до мен, Иване. — Биърли потупа подканящо тапицираната странична облегалка на фотьойла.

— Сядай, Иване — изръмжа лорд Доно. Край искрящите му очи неочаквано се врязаха малки бръчици и той промърмори: — В името на доброто старо време, ако не друго. Преди се натискаше да влезеш в спалнята ми, докато се събличам, а не да излезеш от нея. Трябва ли да заключа вратата и пак да си играем на „намери ключа“?

Иван отвори широко уста, вдигна укорително пръст да протестира, после реши друго и седна на ръба на леглото. „Не би посмяла“ вече му се струваше като твърде неразумно предизвикателство към бившата лейди Дона Ворутиър. Кръстоса крака при глезените, после набързо ги разкръстоса и раздалечи колене, после пак ги кръстоса и преплете пръсти с чувство на неизмеримо неудобство.